— Али уос Ейейе — напяваше Соли. — Господ е огромна сребърна птица, чиито криле докосват краищата на вселената.
Данло слушаше шейсет и четвъртия стих на Песента на живота. Сега и през следващите три дни той трябваше да научи всеки стих, точно както го пееше Соли, защото някой ден щеше да повтори Песента на собствения си син или на някой племенен син. Болката бе най-могъщото оръдие на мнемониката — болката го бе разбудила, за да запомня надигането, спадането и всяка гласна; болката и нейната сила бяха подготвили ума и душата му точно да запомнят стиховете.
— Всички животни помнят… — изпя Соли и гласът му започна да трепери и да пресеква. — Всички животни помнят първото утро на света.
Внезапно той замълча и разтри тила си. Лицето му бе посивяло като стара тюленова мас. Соли облиза устни и мъчително продължи. След известно време стигна до първата от Дванайсетте загадки и изпя:
— Как улавяш красива птица, без да убиеш душата й? Данло зачака Соли да даде отговора в следващия стих, но Соли мълчеше. После простена, присви се и погледна Данло.
— Какво има? — попита Данло. Не искаше да говори, защото усещаше, че произнасянето на думите ще го откъсне от мечтаното време. Но Соли внезапно се задъха и Данло трябваше да разбере какво има. Сега, след като вече знаеше начина, можеше да пътува в мечтаното време винаги, когато трябваше.
Беше очевидно, че Соли е тежко болен. По челото му избиваше пот, от носа му течеше кръв. Очите му бяха очите на кит, неочаквано попаднал в капан сред замръзващите ледове в морето. Данло се изправи и болката от притока на кръв в наранения му член го преряза. Той помогна на Соли да легне на кървавата платформа, на която толкова скоро се бе отказал от детската си плът. Алалоите не са ироничен народ, но той оцени дълбоката ирония на разменените им позиции.
— Добре ли си?
— Не — изохка Соли. — Никога… вече. — Той овладя дишането си и бавно заговори:. — Слушай, Данло, трябва да го чуеш. При прехода на момчето един от мъжете трябва да е Звяра. Звяра… маската.
Той с мъка се наведе, бръкна в кожената чанта и извади маска, направена от слепени кости, кожа, зъби и пера.
— Но понякога е трудно да станеш Звяра — каза Соли. — Ако момчето помръдне или извика… трябва да бъде убито. Трудно е да станеш Звяра само като носиш маската. Трябва помощ. За някои мъже. Следобеда преди прехода на момчето трябва да изядеш черен дроб от костур. Той дава ужасно зрение, ужасна мощ. Но е опасен за ядене. Понякога мощта е прекалено голяма. Поглъща те.
Данло хвана ръката на Соли — въпреки че и на него му беше студено и че бе полугол, само с кожата от шагшай на раменете, дланта на Соли беше още по-студена.
— Какво мога да сторя? Има ли някакъв лек? Да направя ли кръвен чай, за да ти даде сили?
— Не, това няма да помогне.
— Боли ли? О, кажи ми, какво мога да сторя?
— Струва ми се… — рече Соли. — Струва ми се, че Хайдар знаеше лек, но той премина оттатък, нали? Всички мъже — а и жените.
Данло премигна, за да се освободи от болката в очите си и откри, че може да вижда съвсем ясно. И на лицето на Соли, в уморените му, измъчени очи имаше само смърт. Соли скоро щеше да премине, знаеше го, и нямаше как да му помогне. За мъжа беше шайда да умре твърде рано, но смъртта на Соли нямаше да е шайда, защото бе ясно, че умира, когато трябва.
— Соли — каза Данло, — ти алашария, и ти ли? Защо, защо?
— Да — отвърна Соли. И после протегна ръка и посочи нагоре. — Звездите, трябва да ти се каже за звездите.
Данло вдигна поглед в горчиво-студения въздух, придърпа кожата от шагшай около раменете си, въздъхна и каза:
— Звездите са очите на Старите. Знаят го дори и децата.
— Не, звездите са… нещо друго.
— Песента на живота разказва ли за звездите? Соли дълбоко се закашля няколко пъти, сякаш отново щеше да започне да напява.