„Трябва да се отправя на изток — помисли си той. — Трябва сам да отида във Вълшебния град.“
Някак си Данло трябваше да направи невъзможното и да стигне до града, наречен Никогея. И някой ден — до звездите. Ако наистина бяха огньове, горящи в нощта, звездите бяха част от огромен, по-голям свят, който също трябваше да познава хала.
Той тържествено сведе глава към Ахира.
— Ми алашарета — каза Данло, като се молеше за онази част от самия себе си, която бе умряла. — Шантих. После обърна гръб към вятъра и дълго плака.
ГЛАВА 2
ДАНЛО ДИВИЯ
Организмът е теория на своята среда.
За да се приготви за пътуването, му трябваха девет дни. Пет от тях прекара в снежната си колиба, докато се възстанови от обрязването. Наслаждаваше се на всяка минута, защото знаеше, че пътят с шейна през източните ледове ще е опасен и дълъг. Според разказите на Соли Вълшебният град се намираше поне на четирийсет дни разстояние — навярно и повече. Тъй като вече беше осемдесет и вторият ден от дълбоката зима, той не можеше да се надява, че ще стигне до Града до средата на сред зимната пролет. А средзимната пролет бе най-лошият сезон за път. Кой можеше да каже кога от север ще задуха яростна сарсара, Дъхът на змея, влачещ след себе си много дни виелица? Ако бурите го забавеха прекалено, можеше да се окаже захвърлен далеч насред Щандбергерзее, когато горещото слънце на лъжезимата се покажеше и стопеше морския лед. И тогава той и кучетата му щяха да умрат. Не, трябваше да намери града преди това.
И така, когато реши, че е оздравял, той излезе на лов за шагшаи. Спускането със ски из долините под Куейткел сега бе много болезнено, тъй като всяко оттласкване и плъзгане караше члена му да се трие в панталоните. Пикаенето се превръщаше в мъчение. Въздухът жилеше оголената червена главичка на члена му винаги, когато спреше да се облекчи. Въпреки това Данло усърдно и често ходеше на лов, защото му трябваше много месо. Риболовът през дупка в леда на потока щеше да е по-лесен източник на храна, но той откри, че тази година няма тлъсториба. Данло раздели месото и оскъдната мас на порции; запечата гъстата кръв в мехове; влезе в пещерата и изнесе зимните запаси от балдови орехи. Подреди на шейната внимателно премерени пакети с храна, каменната лампа, спалните кожи, торба с кремък и копие за мечки. И разбира се, дългия назъбен харпун за китове. Кучетата можеха да теглят само толкова тежест. Някъде на изток щяха да свършат храната и той щеше да използва харпуна, за да убие тюлени.
Сутринта на заминаването си се сблъска с първото от многото трудни решения: какво да прави с кучетата? За шейната щяха да му трябват само седем: Боди, Лую, Коно, Зигфрид, Ное, Атал и неговият най-добър приятел Джиро. Другите, кучетата на Уисент, Джейуи и останалите семейства от племето трябваше да пусне на свобода. Или да ги убие. След като натовари шейната, той поспря да погледне кучетата, завързани до снежните си бърлоги пред пещерата. Бяха петдесет и девет и го наблюдаваха със светлосините си очи, като въртяха опашки и скимтяха. Всъщност Данло знаеше, че е длъжен да ги убие, защото как щяха да живеят, без хората да им дават храна и да ги утешават, когато са болни или самотни? Кучетата щяха да избягат с лай в гората, да скитат на глутница и да се опитват да ловуват. Вълците обаче бяха по-добри ловци от тях — безшумно щяха да ги проследят и обкръжат, а после да ги убият едно по едно. Или щяха да умрат от глад, с гънки плът, провиснали по костите. Кучетата със сигурност щяха да загинат, но кой беше той, че да ги убива? Помисли си, че за тях ще е по-добре да познаят още един ден живот, даже този ден да е изпълнен с болка и ужас. Погледна над върхарите на дърветата към небето. Беше шарда, тъмно, тъмносиньо. Тъмното небе, зелено-белите хълмове, мирисът на живот — дори кучето можеше да обича света и да изпитва нещо като радост. „Радостта е дясната ръка на ужаса“ — каза си той и знаеше, че няма да открадне кучетата от живота. Решително кимна, после се усмихна и се затътри през рохкавия сняг, за да ги пусне на свобода.
Последното, което направи преди да тръгне, бе да притисне чело в голата скала до входа на пещерата. Направи го, защото на дванайсетата сутрин на света Мануи беше сторил тъкмо това преди да се отправи на път, за да посети островите от новото Божие творение.