— Куейткел, наруланда — каза Данло. — Сбогом.
Започна пътуването си като изсвири на кучетата, както правеха всички алалойски мъже, и бавно, предпазливо се заспуска през гората към замръзналото море. Там, отвъд брега на благословения му остров, започваха ледените полета. Блестящият бял лед се простираше в огромен кръг и Далече на хоризонта докосваше небето. Най-старото учение казваше да живееш единствено заради пътуването, да се наслаждаваш на всеки миг от леда и вятъра. Но тъй като той все още бе момче с диви мечти, не можеше да не си мисли за края на пътя, за Вълшебния град. Че ще стигне до него, Данло беше сигурен — макар че всъщност само много силен мъж би решил да се отправи сам на такова пътуване. Чувстваше се възбуден и оживен от това, че е преодолял всичко, което се бе случило. Не можеше да не се усмихва на изгрева, на блестящия червен огън над края на света. Тъй като гореше от вълнение, свали очилата за сняг и отметна качулката си. Вятърът развяваше косите му и едва не отнесе лъскавото бяло перо на Ахира. Кафеникавото му лице изпъкваше на фона на белия пух на качулката. Беше младежко лице, голобрадо и пълно с топлота и надежда, но в същото време силно, диво лице, изсечено от слънце, вятър и скръб. В него имаше твърдост, смекчавана единствено от очите — големи и синьо-черни като привечерно небе. Юйена ою, както казваха алалоите — очи, които виждат прекалено навътре и прекалено много.
Данло умело насочваше шейната през назъбените ледове. Двамата с Хайдар много пъти бяха идвали насам, макар че никога не се бяха отдалечавали много от сушата. Пред него се простираха хиляда километра замръзнало море, но той не знаеше нищо за разстояния, измервани по такъв начин. За него и задъханите му кучета всеки изминат участък от леда представляваше ден и всеки ден започваше и завършваше с ритъма на ядене, плъзгане и разрязване на блокове сняг, от които всяка вечер строеше колиба. И накрая, след като нахранеше кучетата и се наядеше самият той, се пъхаше в копринената топлина на кожите си и заспиваше. Обичаше да спи, въпреки че бе трудно да спи сам. Често сънуваше кошмари и плачеше насън, често се събуждаше, облян в пот, за да види, че пламъчето на каменната лампа е отслабнало и почти угасва. Винаги посрещаше утрото с радост. То винаги беше много студено, но въздухът винаги бе чист и небето на изток беше пълно със светлина, а благословената планина Куейткел зад него с всеки следващ ден ставаше все по-малка.
Пътува на изток без злополуки двайсет и девет дни. Цивилизованият човек, отправил се на такова пътуване, би се отегчил от еднообразието на леда и гладкостта на небето, Но Данло не бе цивилизован. В душата си той беше истински алалой, в пълна хармония с елементите на света. И очите му виждаха много неща, не само небето и леда. Имаше сорееш, новият пухкав сняг, който падаше на всеки четири-пет дни. Когато вятърът духаше от запад, и навяваше снега така, че да е добър за пътуване с шейна, той ставаше сафел. Алалоите имаха стотици думи за сняг. Да имаш дума за предмет, идея или чувство означава да ги разграничиш от всички други, да позволиш на човек да възприеме особеностите. За алалоите, както и за всички народи, думите буквално създават нещата или по-скоро създават начина, по който умовете разделят и подреждат неделимата цялост на света на отделни неща. Твърде често думите определят какво виждаме и какво не.
Лед и небе, небе и лед — когато се събуди на трийсетата сутрин от началото на пътуването си, заобикалящият колибата му лед бе илка-со, замръзнал на прелестни, изваяни от вятъра вълни. Още по-нататък имаше пояси илка-радо, грамадни блокове аквамаринов лед, набръчкан от свиванията на замръзващото море. Самото небе не беше чисто синьо — на места високо горе се виждаше жълтеникав отблясък от отразяващата се в снежните полета светлина. А снежните полета не бяха винаги бели — понякога колонии водорасли и други организми проникваха през горните пластове сняг и го обагряха в лилаво и синьо. Наричаха ги ледени цветя, урашин, и Данло можеше да види бледолилавите ледени цветя в далечината, където светът се заобляше към небето. Птиците китикееша бяха бял облак над ледените багри. Китикееша бяха снегояди — по това време на годината те разравяха снега с жълтите си човки и ядяха снежните червеи, които на свой ред се хранеха с водорасли. (Косматите, пробиващи тунели хлъзгари, които можеха да се открият край всеки остров или парче земя, също ядяха сняг. Хлъзгарите ядяха всичко: водорасли, снежни червеи и дори техните изпражнения.) Данло обичаше да стои с ръка над очите и да наблюдава ледените цветя. И да търси Ахира. Понякога снежните бухали следваха ятата китикееша и ги нападаха. Ахира винаги се радваше да забие нокти в някое хубаво пухкаво пиле, но на трийсетото утро Данло напразно търсеше своя дофел. Знаеше, че Ахира е много мъдър и няма да се отправи в полет, когато наближава буря.