— Ахира, Ахира — извика той, но не получи отговор. Поне не пряк отговор — писък, бухане или плясък на криле. Ахира му отговори с тишина. Алалоите имат пет думи за тишина и нона, тишината, която вещае опасност, е също толкова многозначителна, колкото и цял порой думи. В нона Данло обърна лице към вятъра и се вслуша в неща, които никой цивилизован човек не би могъл да чуе.
Този ден не пътува. Вместо това наряза снежни блокове за колиба, по-голяма и яка от обичайния си нощен заслон. После прехвърли вътре пакетите с храна от шейната. Пусна в колибата и кучетата, като ги преведе през дългия тунел към жилищното помещение. Стопи сняг за питейна вода и приготви достатъчно мас за лампата. И зачака.
Бурята започна с полъх на северен вятър. Небето се покри с високи пухести облаци — отета. Това беше Дъхът на змея, сарсара, от която се страхува всеки пътник. Данло се вслушваше във вятъра. Бе студен вятър, убийствено студен, наречен така, защото беше убил мнозина от неговия народ. И носеше искрящи кристалчета. Скоро спалните му кожи се покриха със студен бял прах. Свитите на топки кучета бяха по-издръжливи от него и нямаха нищо против да спят под покривка от сняг. Но Данло трепереше от студ и затова положи всички усилия да открие и запуши всяка цепнатина с шепи малку — мокър лед, стопен от топлината на ръката му. След като малку замръзна — това стана само за миг, — той можеше да диша по-спокойно и да се отпусне, за да „чака с мъст“, както казваха алалоите.
Чака десет дни. Беше прекалено студено, за да вали много, но вятърът навяваше преспи.
— Снегът са замръзналите сълзи на Нашира, небето — каза Данло на Джиро. Бе повикал кучето по-близо до лампата и си играеха на дърпане — той държеше единия край на оплетен кожен ремък, а Джиро стискаше другия в зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава. Беше детинско да глези кучето с такава игра, но той се оправдаваше с мисълта, че за мъжа — или за полумъжа — е лошо да е сам. — Днес небето е тъжно, защото всички деваки преминаха оттатък. И утре също. Струва ми се, че ще е тъжно и вдругиден. Джиро, Джиро, защо всичко в света е толкова тъжно?
Кучето пусна ремъка, изскимтя, навря влажния си нос в лицето му и облиза солта от бузите му. Данло се засмя и го почеса зад ушите. Кучетата, помисли си той, почти никога не бяха тъжни. Задоволяваха се просто да похапват по малко месо всеки ден, да душат въздуха или да се надпреварват кое най-високо ще вдигне крак и най-силно ще опръска жълтата стена на колибата. Кучетата нямаха представа за шайда и никога не се тревожеха за нея като хората.
Бурята ставаше все по-силна и виеше като попаднала в примка росомаха. Данло прекарваше почти цялото време сгушен в спалните кожи. Мислеше. Търсеше източника на шайда. Повечето алалойски племена вярваха, че от шайда може да бъде докоснато само човешко същество или по-скоро че само човешко същество е в състояние да донесе шайда на света. А самата шайда можеше да зарази само външната част на човек, лицето му, тоест алалойското понятие за личност, характер, културни традиции, емоции и мислещ ум. Дълбоката същност, човешката пуруша, беше чиста и ясна като ледник — не можеше нито да се промени, нито да й се навреди по какъвто и да било начин. Замислен над най-свещените учения на племето си, той си зададе един еретичен въпрос: ами ако Хайдар и другите мъртви бащи от племето му грешаха? Навярно хората наистина бяха като парчета чист лед с пукнатини, които минават през средата му. Навярно шайда бе докоснала най-големите глъбини у всеки човек и дете. И тъй като народът му (а неговата дума за „народ“ беше просто „деваките“) принадлежеше на света, на него щеше да му се наложи да пътува до самото сърце на света, за да открие истинския източник на шайда. „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си“ — помисли си той. Само че как изобщо можеше светът да загуби душата си? Ами ако Световният дух не бе загубен, а поначало заразен с шайда?
През по-голямата част от деня и нощта, като птица, кръжаща в търсене на плячка, мислите му се въртяха около тази ужасяваща мисъл. Ако, както го бяха учили, светът постоянно се сътворяваше и всеки миг с писък излизаше от кървавата утроба на Времето, това означаваше, че шайда също се сътворява. В такъв случай всеки миг изобилстваше на пороци, които постепенно можеха да растат, да се уголемяват и да разбият света и всичките му същества. Ако беше така, не можеше да има развитие към хармония, не можеше да съществува равновесие на живот и смърт, не можеше да има лек за болката. „Всичко, що не е хала, е шайда“ — спомни си той. Но ако всичко бе шайда, истинска хала не би могла да съществува.