Макар да беше млад, Данло усещаше, че такова логическо мислене само по себе си е порочно, тъй като водеше към отчаяние от живота, а колкото и да се опитваше, той не можеше да не изпитва вълнението от живота — горещ, нетърпелив и добър. Навярно предположенията му бяха погрешни, навярно не разбираше истинския характер на шайда и хала, навярно логиката не бе толкова могъщо оръдие, колкото го беше учил Соли. Ако Соли не бе умрял толкова неочаквано, Данло може би щеше да чуе цялата Песен на живота и да научи друг начин на потвърждение освен логиката.
Ядосан от мислите си, той си намери други занимания. Прекара почти цели три дни като оформи парче кост в очертанията на снежния бухал. Разказваше животински истории на кучетата, обясняваше как в дългата десета сутрин от началото на света Мануи се превръщал във вълк, снежен червей, хлъзгар и после в голямата бяла мечка, и във всички други животни. Мануи направил това магично нещо, за да разбере истински животните, които трябвало някой ден да ловува. И също защото мъжът трябва да знае до мозъка на костите си, че истинската му душа е променлива като кост или глина. Данло обичаше да играе тези истории. Беше прекрасен имитатор. Заставаше на четири крака и виеше като вълк или внезапно се изправяше като приклещена в ъгъла мечка и ревеше и размахваше ръце във въздуха. Понякога това плашеше кучетата, защото не бе забавно само да се държи като снежен тигър, птица или мечка. Той трябваше да се превръща в тези животни с всяко движение и всяка поза на тялото си — и със страстта си към убийството и кръвта. Веднъж-дваж уплаши дори самия себе си и ако имаше огледало или вода, в които да погледне, нямаше да се изненада да види, че в челюстите му лъщят огромни кучешки зъби или че дивото му лице е покрито с гъста бяла козина.
Но най-любимото му развлечение беше математиката. Обожаваше изкуството на геометрията, защото бе пълно със стряскаща хармония и красота, които произлизаха от най-простите аксиоми. Вятърът виеше, а Данло лежеше и чертаеше фигури с дългия си нокът. Джиро обичаше да го наблюдава как остъргва участък от снега, да пъха черния си нос в купчинката изстърган сняг, да души, да лае и да издухва студения прах по целите гърди на Данло. (Като всички алалои, Данло спеше гол. За разлика от племенните си братя обаче той намираше снежните колиби прекалено студени, че да пълзи вътре без дрехи, така че винаги, щом можеше, се гушеше в спалните си кожи.) Кучето му даваше да разбере, когато беше гладно. Данло мразеше да храни кучетата не само защото това означаваше да се откъсне от топлото си легло, а и защото храната им постепенно намаляваше. Болеше го всеки път, щом отвореше нов замръзнал пакет месо. Искаше му се да бе имал повече късмет и да беше успял да налови тлъсториба за кучетата, защото тя засищаше повече, отколкото сухото месо от шагшай и като че ли издържаше по-дълго. Всъщност обаче той не обичаше да пуска кучетата в колибата, когато единствената им храна бе риба. Достатъчно неприятно беше, че колибата и без това смърди на разлагащо се месо, пикня и изпражнения. Наистина бе гадно да изгребва седемте купчини изпражнения, които всеки ден се събираха в тунела, но поне бяха изпражнения от кучета, яли месо, а не ужасно вонящите изпражнения от кучета, яли риба, които дори самите животни нямаха желание да душат. Нищо на света не бе тъй отвратително, както изпражненията на кучета, яли риба.
На осмата сутрин от началото на бурята Данло им даде последните порции месо. Неговата храна — балдови орехи, месо от копринокоремест глиган и кръвен чай — щеше да стигне за малко повече време, навярно за още десетина дни, разбира се, ако не я разделяше с кучетата. А щеше да му се наложи да я дели, иначе те нямаше да имат сила да теглят шейната. Естествено, можеше да пожертва едно от животните и да го нареже на парчета, за да нахрани другите, но истината беше, че винаги бе обичал кучетата повече, отколкото е присъщо на алалоите, и се ужасяваше от мисълта да ги убива. Свиреше с уста, за да примами слънцето да излезе от леглото си, и се молеше: „О, Сауел, апария-ла!“. Но навън имаше само сняг и вятър, острият, свистящ вятър, който поглъща дори слънцето.
Една нощ обаче настъпи тишина. Данло се събуди от уонуун, бялата тишина на нов свят, очакващ да поеме първия си дъх. Седна и се заслуша, после се облече. Нахлузи през глава леката, мека долна кожа, после облече кожите от шагшай, панталоните и парката. Погрижи се все още бодящият го член да е наместен както трябва наляво в торбичката, която приемната му майка беше зашила в панталона му. След това обу непромокаемите ботуши от тюленова кожа. Накрая пропълзя през тунела, в който спяха кучетата, отмести снежния блок на входа и излезе.