Небето бе обсипано със звезди — никога не беше виждал толкова много звезди. Гледката го натъжи, стана му студено и го изпълни тайнствен копнеж. Кой би могъл да гледа към огромните светлинни разстояния и да не изпитва преклонение? Кой би могъл да стои сам под звездната светлина и да не усети ужасната близост на безкрая? „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Знаеше по име много звезди, като Бехира, Алаула и Калинда. На север съзря съзвездията Мечка, Риба и Птица. На запад Самотният бял вълк оголваше блестящите си зъби. На изток сияеха две странни звезди, топки от бяла светлина, големи колкото луни, каквото и да бяха всъщност луните. (Соли му беше казал, че луните в нощта са други светове, ледени огледала, отразяващи светлината на слънцето, но възможно ли бе това?) Нонаблинка и Шураблинка наистина бяха странни, свръхнови, експлодирали преди години в един от спиралните ръкави на галактиката. Той ги наричаше просто „блинките“ — звезди, които от време на време се появяват от нищото, сияят ярко и после изчезват в чернотата, от която са дошли. На изток също имаше странна светлина. Не знаеше да има име, но си мислеше за нея като за Златното цвете, с пръстените й от кехлибарено-златист блясък точно отвъд тъмния край на света. Преди пет години цветето се беше родило като точица златиста светлина и оттогава бавно бе нараствало, разтваряйки се в космоса като огнецвете. Различните златисти нюанси се преливаха и променяха пред очите му — нагъваха се и изглеждаха като живи. И внезапно му хрумна поразителна мисъл, поразителна, защото случайно бе вярна: навярно Златното цвете наистина беше живо. Ако сред звездите наистина можеха да пътуват хора, вероятно биха могли да го правят и други живи същества, като цветя, птици или пеперуди. Някой ден, ако станеше пилот, трябваше да попита тези странни създания за имената им и да им каже своето. Трябваше да ги попита дали ги боли, когато задухат студени междузвездни ветрове, и дали копнеят да се присъединят към огромните океани от живот, които трябваше да текат към края на вселената, ако, разбира се, вселената изобщо имаше край.
„О, благословени Боже! — помоли се той. — Още колко остава до Вълшебния град?“ Ами ако го пропуснеше и се отклонеше прекалено на север или на юг? Хайдар го беше научил да се насочва по звездите и според разказите Вълшебният град лежеше на изток от Куейткел. Данло погледна на изток. Ледовете сияеха бледо. Беше много красиво, студено и тъжно — мимолетната красота на шона-лара, красотата, която загатва за смърт. Сега средзимните бури щяха да вилнеят една след друга и снегът щеше да покрие ледените цветя, които щяха да умрат. И снежните червеи щяха да гладуват, хлъзгарите — онези, които не бяха достатъчно бързи, за да избягат на островите — също щяха да гладуват. Птиците щяха да отлетят на Миурасалия и другите острови на север, защото съвсем скоро, след като свършеха бурите, щеше да се покаже жестокото слънце и вече нямаше да има сняг, лед или глад, тъй като нямаше да остане нищо, което да гладува.
По-късно същия ден, още при първи зори той излезе на лов за тюлени. Всеки качулат тюлен — а също опръстен или сив тюлен — поддържа отворени много дупки и ледът навсякъде е надупчен от тях. Но понякога дупките са пръснати надалеч и на неравни разстояния. Снегът винаги ги покрива и е трудно да ги откриеш. Данло водеше най-доброто си куче за лов на тюлени — Зигфрид, и двамата заедно кръстосваха насам-натам из перленосивия сняг. С острия си нос Зигфрид би трябвало да успее да надуши поне няколко тюленови дупки. Но нямаха късмет и този ден не откриха нито една. Нито на следващия, нито на по-следващия. На четирийсет и третото утро от началото на пътуването си Данло реши, че трябва да продължи напред, въпреки че му оставаха само балдови орехи, а кучетата нямаха никаква храна. Решението беше трудно. Можеше да остане и да се надява да открие тюлени като търси в леда на север. Но ако загубеше прекалено много дни и не откриеше тюлени, бурите щяха да дойдат и да го убият.
— Ахира, Ахира — високо каза той към небето, — къде ще намеря храна? — Този път обаче неговият дофел не му отговори, дори само с тишина. Знаеше, че макар снежният бухал да има най-острото зрение от всички животни, обонянието му е слабо. Ахира не можеше да му каже какво да прави.
И така, Данло и кучетата му започнаха да гладуват. Въпреки че през целия си живот се беше хранил добре, той бе чувал много истории за гладуване. И инстинктивно знаеше какво е да гладуваш — всички хора и животни знаят. Когато няма храна, самото тяло се превръща в такава. Плътта потъва навътре. Различните тъкани на тялото горят като тюленова мас в торба от отпусната кожа, горят единствено, за да поддържат свеж мозъка и сърцето — та да бие още известно време. Всички животни бягаха от глада и затова Данло продължи на изток в следващата буря, която не продължи колкото първата, но все пак вилня достатъчно. Боди беше първото куче, което умря, навярно от боя със Зигфрид за някакви окървавени, замръзнали кожи, които им беше дал да гризат. Данло наряза Боди и го опече на каменната лампа. Изненада се колко беше вкусно. В жилавото, сухо месо на едно мършаво куче няма много живот, но бе достатъчно, за да им позволи да продължат на изток в следващите бури. Снеговете на средзимната пролет станаха по-тежки и мокри — плътният малееш затрудняваше пътя им, защото замръзваше и полепваше по плазовете на шейната. Замръзваше и по кучешките лапи. Данло овърза напуканите кървящи лапи с кожени чорапи, но изгладнелите животни ги изгризаха и изядоха струпеите си. Лую, Ное и Атал умряха от загуба на кръв или по-скоро от черната гнилоч, която се появява, щом плътта стане прекалено слаба, за да се бори с инфекцията. Всъщност Данло им помогна, като прониза гърлата им с копието си, защото се гърчеха от болка и ужасно скимтяха. Месото им не беше толкова вкусно, колкото на Боди, а и бе по-малко. Коно и Зигфрид не пожелаха да ядат това заразено месо, навярно защото вече не ги беше грижа дали ще живеят, или ще умрат. А може би ги боляха коремите и вече не понасяха храна. Дни наред двете кучета лежаха в снежната колиба и апатично гледаха, докато не отслабнаха прекалено много дори само да държат очите си отворени. Така е с глада: след като се стопи прекалено много плът, останалата половина не копнее за нищо друго, освен да се върне в целостта от обратната страна на деня.