— Ми Коно ет ми Зигфрид — помоли се за душите на кучетата Данло, — алашария-ла хузиги анима. — После извади тюленовия си нож и наряза мъртвите животни. Този път двамата с Джиро изядоха много парчета печено куче, защото бяха много гладни, а алалоите имат обичай да се тъпчат винаги, когато разполагат с прясно месо. След като се нахраниха, Данло наряза останалото на порции и го прибра.
— Джиро, Джиро — каза той и повика последното куче при себе си. Бяха останали само двамата и малката снежна колиба изглеждаше прекалено голяма.
Джиро се дотътри при него — коремът му се бе издул — отпусна глава в краката му и го остави да го почеше зад ушите.
— Приятелю мой, изминахме четирийсет и шест дни в път и двайсет и два дни в буря. Кога ще открием Вълшебния град?
Кучето започна да ближе кървящите си лапи, ближеше и скимтеше. Данло се закашля и се наведе над каменната лампа, за да загребе малко гореща кучешка мас, стопена в чайника. Бе му трудно да си движи ръцете, защото беше много уморен, много слаб. Разтри гърдите си с маста. Не му бе приятно да докосва гръдта си, да усеща костите на ребрата си и отпуснатите си мускули, но нали горещата мас е полезна за кашлица. И за измръзване също, затова Данло разтри с мас и лицето си, онези парещи места, от които се бе излющила мъртвата, бяла кожа. Това беше друг резултат от глада: тялото изгаряше прекалено малко храна, за да не позволява на тъканите да измръзват.
— Навярно Вълшебният град е просто една от мечтите на Соли. Навярно Вълшебният град не съществува.
На следващия ден той помагаше на Джиро да тегли шейната. Макар и олекнала, само с дванайсет пакета храна до триона за лед, спалните кожи, стъргалката за кожи и каменната лампа, тя пак бе прекалено тежка. Той пухтя, поти се и се напряга още няколко километра преди да реши да изхвърли стъргалката, резервното дърво и слонова кост за резбоване и рибарските принадлежности. Сега нямаше да има време за риболов и ако стигнеше до Вълшебния град, щеше да си направи нови риболовни такъми и другите инструменти, които щяха да му трябват, за да живее. Данло с всички сили затегли олекналата шейна и Джиро се присъедини към него, изплезил розовия си език и опънал с гърди кожените ремъци, но и двамата не бяха достатъчно силни, за да стигнат далеч. Едно момче-мъж и едно изгладняло куче не можеха да се мерят с пълна група впрегатни кучета. Изтощителният път цял ден в студа ги убиваше. Джиро раздразнено скимтеше, на Данло му се плачеше. Но не можеше да заплаче, защото сълзите щяха да замръзнат, а и на мъжете (както и на жените) не им е позволено да плачат от трудности. Не, това не беше прието, освен, разбира се, ако някой от племето не умреше и не преминеше оттатък — тогава мъжът можеше да изплаче цял океан от сълзи, тогава истинският мъж просто трябваше да заплаче.