Скоро, помисли си Данло, и той щеше да умре. Настъпването на смъртта му беше също тъй сигурно, колкото и следващата буря — безпокоеше се само, че не е останал никой, който да плаче за него, да го погребе и да се моли за душата му. Макар че известно време Джиро може би щеше да скимти и вие преди да изяде месото от изтощените му кости. Въпреки че алалоите не позволяват на животните да оскверняват телата им, след всичко, което се бе случило, Данло не би отказал на кучето да вкуси малко човешка плът.
— Вълшебният град — повтаряше ли повтаряше той и гледаше към ослепителните източни снежни полета, — нереален, нереален.
Но Световният дух нямаше намерение Джиро да го изяде. Тегленето ставаше все по-тежко с всеки изтекъл ден и накрая съвсем невъзможно. Беше краят на сезона. През деня слънцето бе жарило безмилостно. Снегът се превърна във фарееш — кръгли, зърнести частички сняг, топящи се и отново замръзващи всеки ден и нощ. На осемдесет и петия ден от пътуването, след жестока сутрин на теглене в тази замръзнала киша, Джиро падна мъртъв. Данло го отвърза, взе го в скута си и му даде последна глътка вода, като стопи малко сняг в устата си и я изля в отворената муцуна на кучето. После си позволи да поплаче, защото душата на кучето всъщност е почти същата като на човека.
— Джиро, Джиро — каза той. — Сбогом.
Притисна ръка към очите си и премигна, за да ги проясни. И в същия момент случайно погледна на изток. Трудно се виждаше — слънцето светеше ярко и ослепително над леда. Но през сълзите и мъглявия блясък в далечината се изправяше планина. Очертанията й бяха неясни и трепереха като вода. Навярно в края на краищата не бе планина — навярно беше само митрал-ландия, предизвикана от снега халюцинация. Данло премигна и отново погледна, после пак премигна. Не, това определено бе планина, неравен бял зъб от лед, пронизващ небето. Знаеше, че това трябва да е островът на сянкохората, защото в тази посока нямаше друга суша. На пет-шест дни пътуване на изток се намираше Вълшебният град.
Той погледна кучето, което неподвижно лежеше на снега. Погали острите му сиви уши й бавно вдиша. Като че ли всичко миришеше на слънчеви лъчи и влажна рунтава кучешка козина.
— Защо трябваше да умреш толкова рано? — попита Данло. Знаеше, че ще трябва да изяде кучето, но не искаше да го яде. Джиро му беше приятел — как можеше да изяде приятел?
Той притисна юмрук до корема си, който вече бе само хлътнала торба от киселина и болка. Тогава задуха вятърът и му се стори, че чува Ахира да го зове от острова, да го зове към ужасната нужда от живот.
— Данло, Данло — чу да казва второто му аз, — ако сега преминеш оттатък, никога няма да познаеш хала.
И така, след надлежните грижи и размисли, той извади ножа си и направи онова, което трябваше да направи. Кучето беше само кожа, кости и малко жилести мускули. Той го изяде, изяде повечето от него още същия ден и останалото през следващите няколко дни. Черния дроб остави, остави и носа и лапите. Кучешкият черен дроб беше отровен, а що се отнасяше до другите части, всеки знаеше, че да ги изядеш носи лош късмет. Погълна всичко останало, дори езика. (Много алалои, повечето от далечните западни племена, при никакви обстоятелства не ядяха езика, защото се страхуваха, че ще почнат да лаят като кучета.) Данло завърза спалните си кожи на бохча и избра от шейната само онези предмети, които бяха жизненоважни за оцеляването му: лампата, триона за лед, торбата с кремъци и копието за мечки. После се отправи на изток, като без колебание изостави шейната си. Във Вълшебния град, на острова на сянкохората, винаги можеше да намери кост от кит и да отреже дърво, за да направи нова шейна.
През по-късните си години съвсем бледо щеше да си спомня следващите няколко дни, през които се плъзгаше на ски по леда. Паметта е най-тайнственото от всички явления. За да си спомня добре, момчето трябва да преживява света с всичките си сетива, а това Данло не можеше да стори, защото беше прекалено слаб.
Всяка сутрин плъзгаше едната ска пред другата и с хрущене тръгваше по заледената киша. Всяка нощ строеше колиба и спеше сам. Следваше сияйната планина на изток, докато тя израсна от зъб в огромен, покрит със сняг рог, издигащ се от морето. Уааскел, така го наричаха сянкохората. Когато се приближи, видя, че до Уааскел се извисяват още два върха, чиито имена Соли бе забравил да му каже — в сравнение с този полупръстен от планини островът изглеждаше нищожно малък. Данло не можеше да види много от него, тъй като горите и по-ниските склонове на планините бяха скрити в сиви облаци.