В края на деветдесетия ден от пътуването му облаците започнаха да се разчистват и той за първи път зърна Града. Току-що беше построил нощната си колиба (жалко, че трябваше да го прави, след като островът бе толкова наблизо, на не повече от половин ден път), когато видя светлина в далечината. Здрачът бързо замръзваше и звездите започваха да изгряват, но нещо в тях не бе наред. От време на време, в мъждукащите мигове, в които облаците се раздвижваха, под тъмните силуети на планините засияваха звезди. Вгледа се по-внимателно. Вляво се издигаше призрачно сивият рог на Уааскел. Вдясно, оттатък замръзналия сребрист език от вода, които, изглежда, беше пролив или залив, имаше нещо странно.
И тогава вятърът се надигна и издуха последните облаци. Там, на тесен полуостров в океана се разкриваше Вълшебният град. Всъщност той изобщо не бе нереален. Имаше милиони светлини и хиляди извисяващи се обелиски от камък и светлините горяха в каменните обелиски, горяха като жълти пламъчета в каменна лампа, но излъчваха светлината си навън, така че всеки обелиск попадаше под лъчите на всички други и целият Град сияеше от светлина.
— О, благословени Боже! — промълви Данло. Това беше най-красивото нещо, което бе виждал, този Град на светлина, толкова поразителен и прекрасен на фона на нощното небе. Беше красиво, да, но тази красота не бе хала, защото нещо в безкрайния низ от каменни сгради загатваше за гордост, раздор и ужасен копнеж, напълно противен на хала.
— Лосас шона — каза той. Шона — красотата на светлината, красотата, която радва окото.
Данло съзерцаваше града и се дивеше на разнообразието и големината на сградите, които смяташе за огромни каменни колиби, увиснали във въздуха с изящество и изкуство, надхвърлящи неговото разбиране. Имаше мраморни кули, ярки като млечен лед, черни стъклени обелиски и пирамиди от сложно резбован гранит, базалт и други тъмни скали. В края на Пролива, където морето се докосваше до замръзналия град, съзря блестящата заобленост на огромен кристален купол, сто пъти по-голям от най-голямата снежна колиба. „Кой е могъл да построи такива невъзможни неща? — зачуди се Данло. — Кой е могъл да изсече милионите каменни блокове и да ги намести един върху друг?“
Изпълнен с благоговение, той дълго се опитваше да преброи светлините. Вятърът започна да се усилва и той разтърка очи и отлющи парче мъртва кожа от носа си. Вятърът шибаше лицето му, съскаше в ушите му и смразяваше гърлото му. Виеше откъм север и навяваше тъмни преспи и отчаяние. Данло покри очи със заледената си ръкавица, наведе глава и със страх се заслуша в усилващата се виелица. Беше сарсара, навярно началото на десетдневна буря. Той си бе мислил, че вече е прекалено късно за сарсара, но нямаше как да не познае остротата на ледения вятър, от който се беше научил да се страхува. Трябваше да вдигне колиба. Трябваше да запали лампата, да се храни, да се моли и да чака вятърът да утихне. Но не му бе останала храна, дори изгнилите балдови орехи бяха свършили. Ако изчакаше, колибата му щеше да се превърне в ледена гробница.
И затова пое напред в бурята. Това беше акт на отчаяние и наложителността да върви в мрака свиваше гърлото му на топка. Вятърът се превърна в стена от хапещ лед и чернота, която скриваше всякаква светлина. Не можеше да види дори краката си, не можеше да получи представа за неравния сняг, по който се плъзгаше. Вятърът шибаше очите му и щеше да го ослепи, затова той примижа и наведе глава. Опитваше се да се движи право напред, като призоваваше чувството си за смъртна преценка (наречено така, защото ако не преценяваше правилно, щеше да е мъртъв). Плъзгаше се към залива, който разделяше планината Уааскел от Града. Ако намерението на Световния дух бе такова, щеше да намери острова. Можеше да си построи колиба под някое дърво ю, да убие няколко хлъзгари, да открадне запасите им от балдови орехи и може би да оцелее.
Вървя цяла нощ. Отначало се страхуваше от големите бели мечки, които излизаха на лов по морския лед след като светът потънеше в мрак. Но дори и най-старите беззъби мечки едва ли бяха толкова отчаяни или гладни, че да дебнат човешко същество в такава буря. Вървеше и скоро вече не мислеше нито за мечките, нито за страха си, не мислеше за нищо освен че трябва да продължава напред през безкрайния сняг. Бурята постепенно прерасна в истинска виелица. Кристалчета лед се набиваха в носа и устата му. С всяко вдишване, откраднато от свирепия вятър, Данло ставаше все по-слаб, все по-безпаметен. Чуваше вика на Ахира в бурята. Някъде напред, в морето от чернота, Ахира го зовеше към земята на новия му дом. „Ахира, Ахира!“ — опита се да му отговори той, но не можеше да раздвижи устните си. Виелицата дивееше със сняг и смърт — тази дивота го смразяваше отвътре и Данло изпитваше ужасно желание да продължава да върви, въпреки че всяко движение му причиняваше истинско мъчение. Ръцете и краката му му се струваха безкрайно тежки, костите му — плътни и студени като камък. „Само костта помни болката“ — казваше Хайдар. Много добре, ако останеше жив, костите му щяха да имат какво да си спомнят. Боляха го очите и всеки път, когато вдишваше ледения въздух, носът, зъбите и челюстите му сякаш се разкъсваха. Опитваше се да призове цялата си бързина и сила, да избяга от ужасния студ, но студът се усилваше и втвърдяваше навсякъде около и в него, докато дори кръвта му натежа и се сгъсти. От главата до петите го обзе вцепененост, едва усещаше краката си. На два пъти пръстите му измръзваха и трябваше да спира, да сяда на снега, да се събува и да пъха заледените пръсти в устата си. Нямаше как иначе да ги стопли. Но щом подновяваше пътя си, те замръзваха пак. Знаеше, че скоро ще замръзнат целите му ходила чак до глезените, ще замръзнат и ще станат твърди като лед. Нямаше какво да направи. Най-вероятно няколко дни след като се разтопяха, краката му щяха да започнат да загниват. И тогава той — или някой от сянкохората в Града — трябваше да ги отреже.