И така, постоянно с лявата страна към вятъра, той продължаваше да върви. Пред него, там, където свършваше брегът, би трябвало да има зелено-бяла гора. Ако извадеше късмет, щеше да открие дървета ю с годни за ядене червени плодове. А също снежни борове, костни дървета, птици, хлъзгари и балдови орехи. Ахира го зовеше някъде отвъд облака от заслепяващ сняг. Стори му се, че чува да го зове и баща му, истинският му баща. Накрая падна в снега и извика:
— О, татко, аз съм у дома!
Дълго остана да лежи. Всъщност нямаше сили да продължи, но трябваше да се изправи, иначе никога повече нямаше да се движи.
— Данло, Данло. Ахира продължаваше да го зове — чуваше ниското му, жалеещо бухане.
Той бавно се изправи и продължи нагоре по брега към гласа на Ахира. Колкото повече се приближаваше, толкова по-протяжен ставаше звукът и го пронизваше до костите. Сетивата му внезапно се проясниха. Данло разбра, че това изобщо не е гласът на снежния бухал. Бе нещо друго, нещо, което звучеше като музика. Най-прекрасната музика. Искаше му се да продължава безкрай, но тя неочаквано стихна.
И изведнъж през талазите сняг зърна на брега фантастична гледка: шестима мъже стояха в полукръг около странно животно. „Неведоми са пътищата на Вълшебния град“ — напомни си той. Животното беше по-високо от мъжете, по-високо дори от Трипръстия Соли, най-високия мъж, когото бе виждал. Животното — Данло разбра, че е мъжко по половите органи, които висяха от корема му — се беше изправило на задните си крака като мечка. Защо ли обаче мъжете стояха толкова близо? Не разбираха ли, че животното всеки момент може да ги нападне? И къде бяха копията им? Той погледна към празните им ръце. Нямаха копия! И въпреки че бяха облечени почти като него в бели кожени парки — не носеха ски. Как можеха тези сянкохора да ходят на лов за животни в снега без копия и ски?
Данло се приближи колкото можеше по-тихо — а когато се налагаше, можеше да е много тих. Нито един от мъжете не погледна в неговата посока и това беше странно. В лицата и позите на тези хора имаше нещо, което не бе съвсем нормално. Не бяха нащрек, не долавяха звуците и вибрациите на света. Животното го забеляза първо. Беше стройно, по-стройно и от видра. Козината му беше бяла и гъста като на мъжки шагшай. Стойката му бе прекалено отпусната. Никое животно не би трябвало да може да стои така на два крака. Държеше в лапата си някаква пръчка, макар той да не можеше да проумее за какво му е, освен ако не беше строило гнездо в момента, в който го бяха изненадали. Гледаше Данло, наблюдаваше го някак странно и разбиращо. Имаше красиви очи, одухотворени, кръгли и златисти като слънцето. Дори очите на Ахира не бяха толкова големи. Никога не бе виждал животно с такива очи.
Той се приближи още повече и вдигна копието си. Не можеше да повярва на късмета си. Да намери голямо животно толкова скоро след стъпването си на сушата наистина беше голям късмет. Бе много гладен — молеше се да има сили, за да хвърли копието и да улучи точно.
— Данло, Данло.
Начинът, по който животното стоеше и го наблюдаваше, беше странен, странно бе, че не бягаше и не викаше. Нещо обаче беше извикало. Навярно Ахира му напомняше, че мислено трябва да каже молитва за душата на животното преди да го убие. Но не знаеше името му — как тогава да се моли за него? Сигурно в Песента на живота бяха изброени имената на странните животни от Вълшебния град. За хиляден път съжали, че не е чул цялата Песен.