В този момент един от мъжете се обърна, видя какво гледа животното и извика:
— О, не!
Другите също се обърнаха и го погледнаха как замахва с копието. Очите им се разшириха от удивление.
За миг Данло се стъписа. Значи Соли му бе казал истината! Лицата на сянкохората много повече приличаха на неговото слабо голобрадо лице, отколкото грубите алалойски лица на племенните му бащи. И изведнъж му хрумна мисъл, която го засрами: ами ако животното беше имакла? Ами ако тези голобради мъже знаеха, че животното е имакла и при никакви обстоятелства не може да се убива? Нима мъжете от Града нямаше да знаят кое от странните им животни е вълшебно и кое не?
— Не! — извика един от мъжете. — Не, не, не!
Данло беше гладен, изтощен и объркан. Вятърът и снегът му пречеха да вижда. Той стоеше с вдигнато над главата си копие. После върхът на копието се отпусна надолу.
Изведнъж се случиха много неща. Животното бавно отвори големите си устни и започна да издава звуци. Мъжът, който бе извикал „О, не!“ отново извика и се хвърли към животното или по-скоро се опита да го прикрие с тялото си. Трима от другите се затичаха към Данло, като крещяха и размахваха ръце, сграбчиха го и му взеха копието. После го хванаха здраво. Силата им изобщо не можеше да се мери с тази на алалойските мъже, но все пак бяха достатъчно силни, за да задържат едно изгладняло уплашено момче.
Един от мъжете — странно, кожата му беше черна като овъглено дърво — каза нещо на животното. Викаше още някой и Данло не разбираше какво казва. Звучеше като безсмислен брътвеж. И после, още по-странно, животното започна да изговаря думи. Данло не можеше да ги разбере. Всъщност никога не си бе мислил, че може да има други езици освен неговия, но някак си знаеше, че животното и мъжете разговарят на чужд език. В това животно имаше огромно и в същото време фино съзнание, пуруша, сияеща с чистотата и яркостта на диамант. Данло го погледна по-внимателно, взря се в златистите очи и особено в лапите, които приличаха повече на ръце, отколкото на лапи. Дали бе животно с човешка душа или човек с изродено тяло? „Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“ О, благословени Боже, едва не беше убил онова, което не можеше да се убива.
— Ло ни юйенса! — каза той. — Аз не знаех! Животното се приближи до него и го докосна по челото. После заговори с думи, които не можеха да се разберат.
Миришеше на нещо познато, остър мирис, почти като смачкани борови иглички.
— Данло лос ми набра — официално се представи той на животното и мъжете. Негов дълг беше при първа възможност да размени имената и родовете си с тях. Посочи с показалец към гърдите си. — Аз съм Данло, син на Хайдар.
Черният мъж, който го държеше, усърдно закима. Момчето посочи гърдите му и кимна пак.
— Данло — рече мъжът. — Така ли те наричат? На какъв език говориш? Откъде идваш, че не знаеш езика на Цивилизованите светове? Данло Дивия. Диво момче отникъде, което носи копие.
Данло, разбира се, не разбра от думите на мъжа нищо друго освен собственото си име. Не знаеше, че е престъпление да размахваш оръжие в Града. Не можеше и да предполага, че с обветреното си лице и дивите си очи е уплашил мъжете от Никогея. Всъщност уплашеният бе той — мъжете го държаха толкова здраво, че едва можеше да диша.
Но животното изобщо не изглеждаше уплашено. Почти не беше обезпокоено и го гледаше любезно и усмихнато. Голямата му уста се разтегна в нещо като усмивка.
— Данло — повтори то и докосна клепачите му. Ноктите на пръстите му бяха черни и приличаха на животински, но дългите му длани изглеждаха почти човешки. — Данло.
Той едва не беше убил онова, което не може да се убива.
— Данло, ако това е името ти, мъжете от Града ме наричат Стария отец. — Животното-човек постави ръка на гърдите си и повтори: — Стария отец.
Още думи. Каква полза от думите, когато умът не може да ги разбира? Данло поклати глава и се опита да се освободи. Искаше да избяга от това странно място, където нищо не изглеждаше нормално. Лицата на сянкохората бяха като неговото, животното-човек изговаряше странни, неразбираеми думи, той едва не беше убил онова, което не може да се убива, и следователно едва не бе загубил душата си.
„Шайда е плачът на света, когато загуби душата си“ — спомни си Данло.
Мъжът-животно продължаваше да му говори, макар да беше ясно, че Данло не разбира думите. Стария отец обясни, че е фраваши, от една от извънземните раси, които живеят в Никогея. Направи го само за да успокои Данло, защото фравашите са такива — с мелодичните си гласове и златисти очи те успокояват и отразяват онова, което е най-свято в човешките същества. Всъщност фравашите имат и други причини да обитават човешките градове. (От всички извънземни фравашите приличат най-много на хора и лесно живеят в човешки домове и странноприемници, стига да не са отоплявани. Толкова приличат на хора и по тяло, и по ум, че според мнозина те са една от загубените раси на човека.) Всъщност мъжете около Стария отец изобщо не бяха ловци, а ученици. Когато Данло ги изненада, Стария отец ги учеше на изкуството на мисленето. По ирония на съдбата тази сутрин в заслепяващия вятър той им показваше остранението, изкуството да правиш познатото да изглежда чуждо, за да разкриеш същността му, да разкриеш скритите връзки и най-вече истината. И Данло, разбира се, не разбра нищо. Даже да знаеше езика на Цивилизованите светове, щяха да му убегнат културните му тънкости. Знаеше само, че Стария отец трябва да е много добър и много мъдър. Внезапно дълбоко в болезнено свитото си гърло разбра, разбра го пряко и интуитивно, че Стария отец ще повика буди. Както Данло щеше да научи през идните дни, Стария отец извънредно високо ценеше буди.