— Ло лос сибару — каза Данло и неволно простена от болка. Краката му бяха замръзнали като лед чак до слабините. — Толкова съм гладен — имате ли някаква храна? — Той въздъхна и се отпусна в ръцете на мъжете, които продължаваха да го държат. Речта беше безполезна. — „Стария отец“ — каквото и да означаваха тези неясни срички — не разбираше и най-простия въпрос.
Данло залитна от глад и изтощение и в същия миг Стария отец поднесе пръчката, която държеше, към косматата си уста и отвори устните си. Всъщност това не бе пръчка, а дълга бамбукова флейта, казваше се шакухачи. И над брега се разнесе прекрасна музика. Същата, която Данло беше чул и преди — пронизителна, тайнствена музика, едновременно безкрайно тъжна и все пак изпълнена с безгранични възможности. Музиката го погълна. И тогава всичко — музиката, чуждите нови думи на непознатите, болката в замръзналите му крака — стана непоносимо. Той припадна. След известно време започна да се издига през студените, заснежени пластове от съзнание, в които всички сетива са неясни и непълни като ледена мъгла. Беше прекалено гладен, за да разбира, но едно нещо щеше да запомни завинаги: удивително, с безкрайна нежност, Стария отец протегна ръка, отвори свития му юмрук и притисна дългата, студена шакухачи в дланта му. Подаряваше му я.
Защо, зачуди се Данло. Защо едва не беше убил онова, което не можеше да се убива?
Цяла вечност се чудеше за всички неща, които знаеше, чудеше се за шайда и абсолютната непознатост на света. После стисна шакухачи в ръката си, затвори очи и студената, тъмна вълна на незнаенето го погълна.
ГЛАВА 3
ГЛЕЙВИРАНЕТО
Тъмният бог се страхувал, че един ден фравашите могат да видят вселената такава, каквато наистина е, и да се изправят срещу него. Затова поставил във всеки от тях орган, наречен „глейв“, който изопачавал възприятията им и ги карал да бъркат илюзията с реалност. „Колко силно е въздействието на глейва?“ — пита Недоволния отец. „Иди да погледнеш в огледалото — отвръща Първия най-малък отец — и ще видиш силата на въздействието му.“
В известен смисъл Данло имаше невероятен късмет, че първо срещна Стария отец и неговите ученици, а не други. Вълшебния град — истинското му име е Никогея — може да е студен, суров и негостоприемен за странниците, дошли тук да търсят съдбата си. Никогея е разделен на четири квартала и Зоопарка, където Данло излезе на сушата, е най-негостоприемният от тях, поне за човешките същества. Районите Даргини, Файоли, Елиди — в кое от извънземните светилища или странно миришещи бърлоги на Зоопарка Данло би могъл да се надява на помощ? Макар да не е вярно, че скутарите например убиват мъже за месото им, тези червеевидни канибали не са известни и с доброжелателността си към окаяните. Ако от Даргинските пясъци беше попаднал в района на скутарите, Данло щеше да открие лабиринт от групови килии. И във всяка от тях, през прозрачните восъчни стени с човешки ръст, щеше да види многобройните очакващи очи на скутарско люпило, зяпащо всичко, минаващо наблизо. И никога нямаше да успее да се измъкне от объркващата плетеница от улици — със сигурност щеше да умре там от пренебрежение или студ, или пък ако гладът замъглеше ума му и той посмееше да отвори някоя групова килия с копието си, щеше да се задуши в облак от въглероден окис. И тогава скутарите вече Щяха да го изядат, даже ноктите на краката и костите му.
Тези извънземни смятат, че месото никога не трябва да се хвърля на вятъра и нещо повече, те признават, че техен свещен дълг е да изяждат всяко месо, което им предложи съдбата.