И неизбежно попадна в покоите за мислене на Стария отец. Стария отец седеше на фравашки килим в абсолютния център на стаята, но отначало Данло не го забеляза, защото беше прекалено зает да зяпа всичките необикновени неща. Никога не си бе представял толкова много предмети на едно място: до кръглата стена имаше дървени ракли, гошарпи, древни книги, хиюми от различни компютри, решетки сълки и витрини със скулптурното изкуство на петдесет различни раси; по лавиците бяха подредени сто и шест различни музикални инструмента, повечето от които извънземни. По пода нямаше голи места — килими покриваха стаята, като често се застъпваха и сложните тъкани мотиви се сблъскваха един с друг. Навсякъде имаше огромни глинени саксии с растения от други светове. Данло зяпаше това изобилие от предмети, толкова противоречащо на останалата част от къщата. (Или от малкото, което беше видял от нея.) Мнозина смятат, че фравашите би трябвало да живеят в същия аскетизъм, който изискват от учениците си, но всъщност не е така. Те са типични вещомани: събират неща не за статус или по принуда, а за да стимулират мисленето си.
— Данло — разнесе се мелодичен глас от глъбините на стаята. — Ни лируя ла, ни лурия мансе ви алалой, Данло Дивия, син на Хайдар.
Данло рязко завъртя глава и изненадано погледна Стария отец. Стария отец като че ли изобщо не се изненадваше да го види. А дори да беше изненадан, фравашите се стремят винаги да поддържат заншин, състояние на спокойна умствена бдителност дори пред лицето на опасност или изненада.
— Шантих — рече Данло, автоматично отвръщайки на традиционния поздрав на народа си. Той поклати глава и се зачуди как мъжът-животно е научил този поздрав. — Шантих, господарю. Мир отвъд мира. Но си мислех, че не знаеш думите на човешкия език.
Стария отец даде знак на Данло да седне срещу него на килима. Момчето се намести с кръстосани крака и прокара пръсти през гъстата козина на килима. Мозайката от бели и черни птици — или животни, които приличаха на птици — го очарова.
— А хо, докато през последните десет дни ти се лекуваше, аз научих езика ти.
Самият Данло не беше успял да научи много от езика на цивилизованите хора; не бе в състояние да проумее как някой би могъл да разбере всичките чужди думи на друг и да ги подреди както трябва.
— Възможно ли е? — попита той.
— За човешко същество не е възможно, поне без впечатване. Но Отците на фравашите са много добри в ученето на езици и в боравенето със звуци. В архивите на лингвистите в Академията има записи на много архаични и мъртви езици.
Данло поглади стомаха си и премигна. Въпреки че говореше на човешкия език, единственият език, способен да постигне истинската човечност, изразена в Песента на живота, Стария отец използваше думите по странен, труден за разбиране начин. Изведнъж на Данло му се пригади, сякаш нищо на света никога повече нямаше да има смисъл.
— Какво искаш да кажеш с това „впечатване“? Какво е това „академия“? И къде са другите? Черният мъж, който ме държеше на брега? Жената със златната коса? Къде са ми дрехите? Копието ми? Във всички колиби в Вълшебния град ли има баня? Как става така, че по тръбата тече гореща вода и се излива в леген? Откъде идва? Как се загрява? И какво е „фраваши“? Ти човек ли си, или животно? И къде…
Стария отец тихо подсвирна, за да го прекъсне. Фравашите са най-търпеливи от всички създания, но обичат да разговарят за нещата едно по едно.
— Аххх, ти ще имаш много въпроси — каза той. — Както и аз. Хайде да задаваме най-важните един по един и да не се отклоняваме прекалено с по-незначителните въпроси, които ще възникнат. Човешките същества, отклоняващи се начини на мислене — о, не, това не е силата им. А сега, като начало, аз съм фраваши от клана на Верния игромислител от света Фравашинг, както го наричат човешките същества. Всъщност аз съм животно, както и ти. Разбира се, почти универсално явление за човешките езици е да отделят човека от останалото животинско царство.