Данло кимна, макар да не вярваше, че Стария отец наистина разбира единствения човешки език, който имаше значение. Човекът определено принадлежеше към животинското царство — същността на Песента на живота беше свързаността на човека с всички неща от света. Но човекът бе онова, което не можеше да се ловува, и единствено той би могъл да разбере великото пътуване до другата страна на деня. Хората се молеха за душите на животните, които убиваха; животните не се молеха за хората.
— Ти си фраваши, така ли? От друг свят? От друга звезда? Тогава е истина, че светлините в небето горят с живот! Сред звездите живее живот, така ли?
— Така е, да. На много планети има живот — поправи го Стария отец. — Защо не беше сигурен в това?
Данло притисна кокалчетата на пръстите си в меката вълна на килима. Лицето му гореше от срам и изведнъж се почувства ужасно, че като че ли знае толкова малко, а всички останали толкова много.
— Откъде идваш, Данло?
С тих глас, който често пресекваше от напрежението да си спомня болезнени неща, Данло разказа за пътуването си през леда. Не спомена за бавното зло и за смъртта на народа си, защото се страхуваше Стария отец да не разбере, че деваките са били докоснати от шайда.
Известно време Стария отец слушаше със затворени очи. После ги отвори и погледна нагоре през прозрачния купол. На Данло му се стори, че в съзнанието му има нещо странно. То сякаш литваше като ято китикееша, за да се раздели и пренареди без предупреждение, и да променя посоката си, като че ли го преследва снежен бухал.
— Аххх, това е забележителна история — накрая каза Стария отец.
— Съжалявам, че вдигнах копието си срещу теб, господарю. Можех да те убия и това щеше да е много лошо, защото изглеждаш разумен и съзнаващ като човек.
— Благодаря ти — отвърна Стария отец. — О хо, да притежавам съзнанието на човек — това наистина е рядък комплимент, благодаря ти!
— Моля — съвсем сериозно каза Данло. Още не беше усвоил изкуството да чува фравашкия сарказъм и наивно прие думите на Стария отец, без да търси скрития им смисъл. — Ти изглеждаш съзнаващ като човек — повтори той, — и все пак на брега не направи нищо, за да се защитиш. Нито изглеждаше уплашен.
— Наистина ли щеше да ме убиеш?
— Бях много гладен.
— О хо! — рече Стария отец, — има един стар-прастар закон: въпреки че ти би ме убил, аз не мога да те убия. Законът на ахимса1. По-добре да умреш, отколкото да убиеш. Та така: никога не убивай, никога. Никога не убивай и не наранявай другиго, дори в мислите си.
— Но животните са създадени за ловуване. Когато си гладен, да убиеш е добро — даже животните го знаят.
— Наистина ли?
Данло уверено кимна.
— Ако нямаше убиване, светът щеше да е прекалено препълнен с животни и скоро нямаше да остане нито едно, защото всички щяха да умрат от глад.
Стария отец затвори очи и бързо ги отвори. После погледна към една от лавиците с музикални инструменти в отсрещния край на стаята. Докато сякаш разглеждаше колекцията си от дървени флейти, подобни на шакухачито на Данло, той каза:
— Данло Дивия — ако наистина си живял сред алалоите, името ти е избрано правилно.
— Роден съм в племето на деваките.
— Чувал съм за тях. Те са алалои като другите племена още по на запад, нали?
— Защо да те лъжа?
Стария отец го погледна и се усмихна.
— Знайно е, че когато пристигнали на този свят, предците на алалоите се каркирали, каркирали плътта си. Да, каркирали всяка част от тялото си във формата на много древни, първобитни човешки същества, наречени неандерталци.
— Неандерталци ли?
— Алалоите имат космати тела като неандерталци, мускули и кости, дебели като дървета ю, лица като гранитни планини, а хо! Ще ми простиш, ако отбележа, че не приличаш много на неандерталец.
Данло се зачуди на начина, по който Стария отец използваше думата „каркиран“. Данло разбираше „каркирането“ като коренно преобразуване на личността или истинската същност, но как бе възможно някой да промени формата на тялото си? И деваките не бяха ли от този свят? Не се ли бяха появили от Великата утроба на Времето на първата сутрин от съществуването на света? Не можеше да отрече обаче, че деваките изглеждаха така, както казваше Стария отец.