— Прекрасна е — каза той.
— И е много необичайна — нямам друг такъв накит.
— Не — отвърна Данло. — Почти съм сигурен, че нямаш. Тези перли са редки.
— Ти ли си ми я подарил? — попита Тамара.
Без да изчака отговора му, тя отвори пръстите на ръката му и пусна перлата по средата на линията на сърцето му. Странно, беше по-тежка, отколкото си спомняше той.
— Аз съм само калфа — каза Данло. — Как бих могъл да си позволя такъв подарък?
— Не зная.
— Никога не съм я виждал.
— О, извинявай тогава. — Тамара се загледа в перлата, докосна връвта, усукана от косми.
После погледна дългата му буйна коса, която стигаше чак до плещите му.
— Харесва ли ти? — попита той.
— Прекрасна е — каза Тамара. — Носех я, когато започнах да забравям, там, в катедралата. Не можех да си спомня кой ми я е подарил.
Данло вдигна поглед към тъмните й влажни очи. И там, по средата на зениците й, видя две мънички отражения на перлата.
— Може би някой ден… ще си спомниш.
— Може би — отвърна тя.
Внезапно Данло затвори пръсти в юмрук около перлата. Стисна малката твърда сълза от седеф и усети твърдостта й. После протегна ръце и пак окачи перлата на шията й.
— Щом я харесващ, трябва да я задържиш. Тамара кимна, после го погледна. — Трябва да повикам послушничката — тя ще ти покаже пътя.
— Струва ми се, че си го спомням. — Няма да е прилично — възрази тя. — В дома на Майката никой не отива сам до вратата. — Тогава защо ти не ме придружиш?
— Чудесно.
Тъй като във външния коридор беше студено, Тамара отиде да си вземе връхна дреха. Докато обличаше ухаещата на мускус нова кожа, Данло сведе глава и за последен път погледна масичката за чай. Разпери пръсти и притисна дланта си към студената й повърхност. Тя остана мъртва и черна, лишена от какъвто и да било цвят. После Тамара му каза, че е готова, и той не можеше да си представи че никога повече няма да я види. Внезапно цялата маса се стопли и се обагри в бледозлатисто.
Минаха заедно през смълчаните коридори. Никой не говореше, нито поглеждаше към другия. Тя го отведе в съблекалнята, където Данло се облече за обратния път до общежитието. Сложи си кожите и обувките и остави лицето си непокрито. Тамара го придружи до външната врата.
— Сега трябва да се сбогуваме — каза тя. Данло дълго я гледа, после отвърна:
— Довиждане.
Тамара с усилие отвори вратата навън срещу беснеещия вятър. Коридорът за броени мигове се изпълни с облаци сняг.
— Сбогом, пилоте. Желая ти всичко добро. Той спря, застанал на прага, облегнал рамо на тежката врата. Искаше да й каже нещо важно. Искаше да свали ръкавицата си и да докосне премигващите й очи, искаше да й каже, че са обречени да се срещат отново и отново. Но всъщност не го вярваше. Не би могъл да го повярва. Погледна студеното, бледо лице на Тамара и си спомни, че тази вече веднъж измръзвала плът е станала още по-податлива на измръзване. Дълбоко се поклони, усмихна й се и каза:
— Сбогом, Тамара.
Излезе в развилнялата се буря и ледените иглички мигновено зашибаха лицето му. С груб, кух звук вратата зад него се затръшна. Той впи поглед в тази тъмна, масивна врата и повтори:
— Сбогом.
ГЛАВА 27
ПАРЧЕ МОРЖОВА КОСТ
Самосъздаването е най-висшето изкуство.
През дълбока зима светлината, падаща над града Никогея, е слаба и странна. В безоблачни дни — кратките, редки периоди, когато слънцето е само червено сияние на хоризонта — небето е наполовина обагрено в цветовете на нощта и има много звезди. Някои казват, че ако през този най-мрачен сезон се развилнее буря, всъщност няма истински ден. Със сигурност няма зазоряване, защото може ли светлината да проникне през пластове студено сияние, облаци, вихрещ се сняг и почти пълен мрак? Когато сарсарите диво бушуват по улиците, никога не може да има ясно разграничение между тъмнина и ден и затова е безнадеждно да стоиш буден цяла нощ и да очакваш настъпването на утрото. Само най-упоритите или глупави хора биха опитали да направят такова нещо. В мрачните, отчаяни часове след сбогуването си с Тамара Данло уи Соли Рингес направи тъкмо това. Той се пързаля из Стария град, докато се изтощи и загуби, после на някаква безименна плъзга полузамръзнал попадна на затоплящ павилион. Там, в този окаян малък заслон, докато вятърът виеше навсякъде около него, той зачака въздухът да изсветлее от черно към синкаво и сребристосиво. Чака безкрайно. Струваше му се, че е близо до Бардовата катедрала, и беше решил да се отправи към вратите й в мига, в който ги отворят, за да открие Хануман, да се разбере с него, да го моли или да го засрами — каквото и да е, без физически да го наранява, само да обещае да възстанови спомените на Тамара.