Но чакането му бе напразно. Когато денят най-после дойде — студен, сив хаос от облаци и навяващ сняг — Хануман отказа да се срещне с него. И през следващите дни остана заключен в залата на катедралния съвет, и не искаше да се види с никого — нито с Данло и Бардо, нито с кръщелниците, които се приближаваха до вратата с подноси храна и напитки. Данло би разбил вратата, но пред нея винаги стояха двама кръщелници и охраняваха усамотението на Хануман. Те бяха новопокръстени и не се отнасяха с Данло добронамерено. Съобщиха му, че Хануман влязъл в паметното пространство на един от компютрите си, че преживявал велико възспоменувание, навярно най-великото, което някога било познавало човешко същество.
— За Бога! — на четвъртия ден възкликна Бардо. — Ако Хануман не отвори тая проклета врата, ще я разбия!
Но не направи нищо подобно. Очевидно нямаше желание открито да се противопоставя на Хануман, особено по искане на Данло. Макар да беше очевидно, че продължава да го обича, това, че Данло бе напуснал църквата му, го бе ядосало.
— Навярно вече не би трябвало да идваш тук, млади приятелю. Тази катедрала е за рингесисти или за онези, които искат да станат такива. Ти си Рингес, вярно е, но това не е едно и също, нали?
— Да — призна Данло. — Не е едно и също.
— Защо толкова искаш да се видиш с Хануман?
— Трябва да му съобщя… една новина.
— За Тамара ли?
Данло изтупа снега от косата си и отвърна:
— Да. Откъде знаеш?
— Нирвели ми каза, че била поразена — рече Бардо. — Съжалявам, млади приятелю. Бедната жена — беше толкова умна. Жалко, толкова незаслужено жалко. Но я ми кажи, моля те, защо искаш да съобщиш тази тъжна новина на Хануман? Чух, че вече не сте най-добри приятели.
Данло възрази, че все още били първи приятели, а Бардо го слушаше с цялата подозрителност на човек, купуващ огнен камък от отстъпник програмист. Данло си помисли дали да не му каже истината — че Хануман е откраднал паметта на Тамара, — но вече не му вярваше изцяло. В момента Бардо бе прекалено погълнат от мечтите си. Даже да беше готов да рискува в църквата му да настъпи схизма, той нямаше да е в състояние да принуди Хануман да спаси Тамара.
— Надявам се — каза Бардо. — Приятелството е златно. Не трябва лесно да се отказваме от приятелите си. Като приятел трябва да те посъветвам да оставиш Хануман на мира — засега. Остави да мине малко време — и за вас двамата, и за онези, с които сте близки. Време за, хм, преоценка. За размисъл, навярно. Разбираш ли? Ти си Рингес и ни принадлежиш — би било наистина жалко, ако се наложи да затворим вратите си за теб.
По-късно същия ден Данло реши да потърси съвета на майстор акашик. Мислеше си да му разкрие, че Хануман е използвал архитектска хиюма, за да пречисти спомените на Тамара, и че най-вероятно ги е запазил в някой от компютрите си. Искаше Хануман да бъде подложен на акашишко разчитане, искаше акашиците да използват своите компютри, за да разголят мислите му и да го накарат да признае къде е скрил тези перли, откраднати от ума на Тамара. Но всъщност му се струваше подло и предателско да влезе в напомнящата на крепост сграда на акашиците, да се поклони на някой непознат майстор и да обвини Хануман в извършване на престъпления. Макар че сега Тамара се беше приютила в стаята на старица, която миришеше на араукария и мехлем против измръзване, макар че изгаряше да поправи злото, макар че Хануман го бе предал, той не можеше да предаде Хануман по този начин.
Разбира се, Данло отлично знаеше, че и Хануман, и Тамара са се родили в семейства на архитекти и че следователно имат право да пречистват и да бъдат пречиствани. Този въпрос беше уреден още преди хиляда години. По-точно, това бе религиозен въпрос. Ако разтълкуваха пречистването буквално, акашиците щяха да заявят, че Хануман изобщо не е извършил престъпление. Дори можеха да укорят Данло, че се е забъркал с куртизанка и странна нова религия. Както всички знаеха, акашиците се противопоставяха на всички религии.
— Но, Хану, ти си вкарал вируси в благословеното й тяло! — каза си Данло. — Вкарал, си вируси и в господаря пилот, а това е престъпление, което е шайда в шайдата!
Слелянето, инжектирането на чужда ДНК в човешкото тяло, всъщност е най-ужасното престъпление. Но законите на Ордена постановяваха, че само майстор пилот (или друг майстор) може да изправи някого пред акашишки съд с толкова малко улики, а пък Данло не разполагаше с абсолютно никакви истински доказателства — единствено с внезапното разбиране, появило се в ума му по време на срещата с Тамара. А какво в крайна сметка се беше случило онази вечер? Дали не бе халюцинирал нещо ужасно? Дали това не беше само сънуване наяве или неканена симулация на ума му? Или бе осенен от някакъв чудесен нов начин на възприятие, навярно сходно с провиждането или възспоменуването? Не знаеше. Знаеше само, че това възприятие е реално и истинско, знаеше, че е прав за Хануман. Но ако грешеше?