„О, Хану, Хану, каква е истината?“
Така че Данло не отиде при акашиците. Дори самият господар акашик не можеше да накара Хануман да възстанови спомените на Тамара. Можеше да го стори единствено Данло, Някак си трябваше да изцери раната помежду им и да насочи Хануман към истинско състрадание, иначе Тамара никога нямаше да си спомни живота си и коя е в действителност.
И така, Данло се върна в стаята си в общежитието. Прекара по-голямата част от денонощието потънал в размисъл. Не яде нищо, не пи нито чай, нито вода. Лежеше почти неподвижно върху сплъстените си кожи, широко отворил очи. Ако някой надникнеше през заскрежените му прозорци, би го помислил за мъртъв. Част от него наистина беше умряла, а друга негова част не искаше да живее. Но третата му част нашепваше, че Тамара може да бъде излекувана. Докато мракът в него се сгъстяваше, този шепот ставаше все по-силен. Накрая се превърна в рев, по-настоятелен от бурята, която блъскаше прозорците на стаята му. После Данло си спомни нещо, което преди два дни му бе казал Джонатан Хър — случайна информация, подхвърлена небрежно като снежна топка. Джонатан му беше споменал за празника, който Бардо замислял да проведе на Края на годината. Той бил посветен на последното пътуване на Малъри Рингес и щял да е голямо събитие — за онези, които следваха Пътя. За другите (или за такива независими личности като братята Хър) великото веселие на Бардо щеше да замества церемониите, бележещи края на фестивала на Счупените кукли. „Случайно съвпадение ли е, че баща ти е напуснал Никогея на деветдесет и девети? — беше го попитал Джонатан. — Със сигурност не е случайно, че Бардо призова за размяна на подаръци — не знаеш ли, че нашият празник трябва да засенчва всички други?“
И така, на най-свещения ден на фестивала на Счупените кукли, ден, в който архитектите на Безкрайния живот си подаряваха богати подаръци, увити в пъстра хартия, последователите на Пътя щяха да си присвоят тази древна церемония. Този празник щеше да символизира дара на Малъри Рингес за човечеството: обещанието за божественост, което почти никой не разбираше. Идеята за размяна на подаръци бе като звезда, избухнала в дълбините на Данловия ум. Тя незабавно стопи отчаянието му. Данло си спомни за бивника от морж, който беше открил на връщане от Ависалия. Бе имал намерение да извае от него фигура за шах и да я подари на Хануман. В продължение на много дни този план беше останал само полуоформен и неясен, а понякога той изобщо бе забравял за това. Но сега той направо скокна от леглото и се засмя, изпълнен с възбудата на очакването. В ума му изпъкна образ, ясен като дърво ю на фона на небето; Той го разгледа от много ъгли едновременно и го запечата в паметта си. Реши да превърне образа в действителност. От обикновено парче моржова кост щеше да извае бог. Това щеше да е нещо повече от заместител на липсващата фигура от шаха на Хануман. Данло щеше да сътвори реална фигура, която да въплъщава цялата болка и страст на боговете. Хануман му бе дал дара на огъня — и на великата церемония Данло щеше да му подари в замяна решение на фундаменталния въпрос на живота, начин за окончателно угасяване на същия този огън. Когато вземеше подаръка в ръце, Хануман щеше да изпита истинската тежест на любовта и сърцето му щеше да се отвори. Щеше да върне паметта на Тамара и да възстанови приятелството им — това бе последната отчаяна надежда на Данло.
Захвана се за работа. Не го интересуваше, че е полунощ — имаше една от малкото единични стаи в „Реса“, така че малко тропане нямаше да обезпокои никого. Стаята бе тясна само колкото да се съберат спалните му кожи, сушилната лавица, чайният сервиз и дълбокият му дървен сандък поставен под прозореца. Беше го получил още като послушник. Вътре бяха всичките му вещи — съвсем малко, като се има предвид, че вече бе калфа. Под втория си чифт кожи, роби, кънки и камелайки пазеше единствените неща, които ценеше: диамантената топка на майка си, двете книги които му беше поверил Бардо, фигурката на снежния бухал, която бе направил по време на пътуването си до Никогея, върхът на старото си копие за мечки — и от време на време бамбуковата шакухачи. На самото дъно на сандъка бяха резбарските му инструменти, поставени в торбичка от тюленова кожа. Освен бялото перо, което носеше в косата си, за Данло нямаше нищо по-скъпоценно от тези инструменти, защото го свързваха с детството му, с народа му и със света на скали, животни и дървета, който беше обитавало племето му. Той извади торбичката и развърза вървите й. После педантично като бижутер подреди върху спалните си кожи стъргалките и длетата. Взе триончето и леко прокара лъскавите му зъби по палеца си. После извади резците. Имаше пет резеца и много се гордееше с тях. Два му бе подарил Хайдар на единайсетия му рожден ден. Приемният му баща ги беше направил от редки диамантени камъни, вградени в дръжки от китова кост. Самият той бе направил другите три резеца от каменно дърво и кремъчни зъби. Зъбите бяха с различна дължина и лесно можеха да се точат или заменят, когато се изхабят. При постъпването си в „Реса“ Данло замени два зъба, не защото се бяха нащърбили или износили, а защото бе открил по-фин материал от кремъка. В деня, в който започна да си пуска брада, той взе бръснача си (същият бръснач с диамантено острие, с който беше обръснал лицето на Педар) и внимателно го счупи на три парчета. Две от тях постави в резците, а с третото си направи ужасно остър нож. Най-простият от инструментите бе чукчето: объл речен камък, който точно подхождаше на дланта му. Щеше да свърши много от работата си тъкмо с този камък, почуквайки с него по дръжките на резците. И когато свършеше да дяла, изрязва и гравира, щеше да се заеме с излъскването. За тази отегчителна работа имаше много парчета фин пясъчник и груба кожа.