— Баща ми и майка ми — отвърна Данло — били от Вълшебния град. Дошли на Куейткел, където съм се родил аз. Те умрели и Хайдар и Чандра ме осиновили.
Стария отец се усмихна и любезно кимна. За фравашите усмихването е лесно като дишането, макар че с огромна трудност са усвоили несръчния обичай на кимането с глава.
— Колко си годишен, Данло?
Той понечи да отвърна на Стария отец, че е на тринайсет, но после се сети, че четиринайсетият му рожден ден трябва да е преминал в края на дълбоката зима, някъде сред леда.
— Живял съм четиринайсет години.
— Четиринайсетгодишните девакски момчета напускат ли родителите си?
Лицето на Данло отново пламна от срам. Не искаше да обяснява, че родителите му са умрели. Той отдръпна одеялото, което скриваше слабините му, и посочи члена си.
— Обрязаха ме, нали така? Можеш да видиш, че съм мъж. Мъжът може да пътува докъдето трябва.
— А ха, мъж! — повтори Стария отец. — Как е да си мъж на толкова ранна възраст?
— Само мъжът може да разбере — закачливо отвърна Данло. И после, след миг на размисъл, прибави: — Трудно е — много трудно.
Той се усмихна на Стария отец и получи безмълвен, разбиращ отговор. Стария отец имаше най-милата усмивка, която Данло можеше да си представи. Да седи заедно с него му носеше спокойствие, почти също толкова пълно, колкото да седи пред мъждукащата каменна лампа в студена нощ. И все пак в Стария отец имаше нещо, което не можеше точно да определи, нещо, което изобщо не беше успокояващо. От време на време вниманието му към Данло се съсредоточаваше почти със силата на адски измамното зимно слънце. После се разсейваше или по-скоро възприемаше момчето само като един от многобройните предмети в стаята и интелектът му изглеждаше студен като ледник.
— О хо, Диви Данло, трябва да ти кажа нещо. — Стария отец преплете дългите си пръсти и отпусна брадичка върху ръцете си. — Повечето хора ще се усъмнят в твоя разказ. Може би трябва да внимаваш какво говориш.
— Защо? Защо да внимавам? Мислиш, че съм излъгал? Не, не съм. Истината си е истина. Да не съм сатинка, че да лъжа другите просто за удоволствие? Не, не съм лъжец и сега е моментът да ти благодаря за гостоприемството и да продължа пътуването си.
Той се опита да се изправи, но Стария отец постави длан на рамото му и рече:
— Поседи още малко. Хо, хо! Аз мога да чуя истината в думите ти, но други не притежават тази способност. И разбира се, да чуваш истината не е същото като да я знаеш.
— Какво искаш да кажеш?
Стария отец бавно подсвирна, после отвърна:
— Ще ти е трудно да го разбереш. Но ето: възможно е човешкото същество да изхвърли истинските спомени и да придобие нови. Лъжливи.
— Но споменът си е спомен — как е възможно да изхвърлиш спомена?
— Има как, Данло.
— И как могат да се придобият спомени? Кой би искал да си спомня нещо недействително?
— О хо, има много хора, които копнеят за лъжливи спомени, за нова действителност, разбираш ли? Те търсят възбудата от новото. Искат да каркират ума също както каркират тялото. Някои хора извайват телата си, за да приличат на извънземни или според модата. Някои биха искали да са извънземни, да познаят съвсем различни изживявания. Повечето хора ще решат, че ти, Диви Данло, просто трябва да си си внушил алалойската действителност.
— Но защо?
— За да си такъв, какъвто искаш: не е ли такава същността на човешкото?
— Не зная — искрено призна Данло.
Стария отец се усмихна и любезно сведе глава от уважение към сериозността на усилието, с което Данло приемаше думите си. После болезнено и с безкрайна предпазливост стана да направи чай.
— Аххх! — изсумтя той. — Оххх! — Хълбоците му пропукаха от артрита. Би могъл да иде при който и да е резач в Квартала на далечниците и да си поръча нови хълбоци, но презираше всички телесни подмладявания. Стария отец пресече стаята, отвори един от дървените шкафове и от лъскав, син чайник наля чай в две чаши. Данло не видя огън или светлина на каменна лампа и не можеше да се досети как е подгрят чаят. Стария отец се върна и му подаде една от чашите. — Помислих си, че може би ще ти е приятно да пийнеш ментов чай. Трябва да ти е студено в тази стая.
И наистина, Данло едва не трепереше. Останалата част от къщата — поне неговата стая и коридорът — се затопляше с горещ въздух, който тайнствено излизаше от отвори в пода, но в покоите за мислене на Стария отец беше почти също толкова студено, колкото и в снежна колиба. Данло седна със свити към гърдите си колене и плътно придърпа одеялото около себе си. После отпи от чая. Бе прекрасен, едновременно студен и горещ, лют и сладък. Той седеше и отпиваше от чая, като си мислеше за всичко, което му беше казал Стария отец. От коридора се разнасяха далечни гласове, които отекваха по виещата се спирала от камък. Стария отец му обясни, че учениците пеят в стаите си и повтарят нощните си мантри, словесните лекове, които щяха да успокоят умовете им. Данло отпиваше от чая, слушаше музиката на словесните лекове и след известно време започна да изравя от ноздрите си парченца от онова, което алалоите наричат „лед от носа“. Според единствените обичаи, които познаваше, той сърбаше чая си и ядеше съдържанието на носа си. Алалоите не обичат да хвърлят храна и изяждат почти всичко, което може да мели коремът им.