И така, той започна последната си фигура и дялането като че ли нямаше край. Миговете преливаха в мигове и се трупаха, изминаваха цели дни, но Данло не забелязваше нищо. От време на време, когато очите му започваха да парят от умора и ръцете му се разтреперваха, той лягаше по гръб на кожите и задрямваше, стиснал парчето моржова кост в ръка, както дете стиска кукла. Веднъж дневно излизаше от стаята си, за да се нахрани. И после се връщаше освежен и изпълнен със сили. Дълго седеше приведен, стиснал в босите си крака като в менгеме неподвижния бог дялаше го и го оформяше. С помощта на някой от резците отнемаше парченце по парченце, докато гърбът му не изтръпнеше от болки и краката му не посинееха от студ. През най-тежките моменти дори си мислеше да се откаже. Плашеше го самата безсрамна дързост на онова, което се мъчеше да сътвори. А понякога го разсмиваше. Но винаги го удивляваше и затова той продължаваше да дяла безкрай. Знаеше, че ако образът в него е верен, ако успее да го види точно, ще може да го направи. Въпросът се състоеше в това само да освободи бога от костния му затвор. Неговият бог бе някъде в твърдото парче кост. Всъщност там бяха всички богове и богини и всички човешки същества, всяко дете, жена и мъж, които някога щяха да живеят във вселената. Можеше да ги види с окото на скулптор, свити един в друг така, както строгото тяло на архитектска матрона съдържа в себе си усмихнатата току-що омъжена жена и безчет по-млади нейни варианти. Ако човек погледнеше както трябва, всички хора си приличаха. Един можеше да е с къдрава коса, с корем, пълен със скърби и да вярва, че Еде е единственият Бог на вселената. Друг можеше да притежава извънземната красота на елидийските птицехора, но между двата вида имаше общност и връзка. А колко просто беше да превърнеш един човек в друг. Колко ужасно лесно едно замислено дете можеше да се преобрази в тъжно. С едно натискане на резеца Данло бе в състояние да изобрази скръб на доволно лице. Той остъргваше кремавобяла частичка и милиард трилион атоми политаха към пода, променяйки лицето на неговия бог, едва доловимо и безвъзвратно. Ако имаше възможност да работи с по-фин инструмент, отделящ само по атом с всеки удар, нима неизбежно нямаше да разкрие всички възможни форми и неща?
Замислен за това, Данло се чудеше над загадката на идентичността и съзнанието. Докато светлините в стаята му горяха нощ след нощ, той се питаше за много странни неща. Ами ако някоя велика богиня като Същността на твърдото състояние можеше атом по атом да дяла него с техники, известни само на боговете? Ами ако тя бавно променяше пигментацията на косата му, дължината на костите му и очертанията на зъбите му? Дали щеше да си остане пак той? И защо не? Да, но да предположим, че можеше да каркира ума му в нова памет. Ами ако заменеше вкуса на курмаша от последната му вечеря с този на ориза с шафран и чесън — дали това щеше да промени нещо важно в него? Не, той беше сигурен, че няма. Но да предположим, че тя можеше един по един да замени всичките му спомени, както минералите в падналия дънер се променят, за да го превърнат във вкаменено дърво. Да предположим, си спомнеше, че е ял култивирано дете и че носи на главата си диамантена шапка за директен интерфейс. Ако с божествен финес можеше да обезобрази плътта и ума му в почти безконечна последователност от форми, навярно за да го превърне в по-волеви и независим човек, богинята не бе ли в състояние да каркира Данло Дивия в съвсем друга личност? В края на краищата каква беше същностната разлика между него и човек като Хануман ли Тош? В най-мрачните си кошмари той се бе ужасявал, че може да стане като Хануман, и отдавна подозираше, че бледото му, измъчено лице някак си е отражение на собствения му лик. И сега, докато забиваше тънкото диамантено острие в моржовата кост, разбираше, че това е възможно. Можеше да види най-прекрасното нещо в ума: че ако трябваше да се превърне в Хануман или в някое друго същество, постепенно, атом по атом, Данло в никой момент нямаше да се чувства по-различен или да усети, че нещо важно в него е загинало. Но един ден щеше да се събуди, да се погледне в огледалото на вселената и нямаше да е той. Какво щеше да се случи тогава с истинската му същност, с най-дълбоката му същност, която не можеше да загине? Щеше ли още да е жива някъде в ужасната форма, в която се беше превърнал? В извънземен, в рак или в червей, гърчещ се из мрачните тунели под снега? Във всички неща? Каква бе истинската, неизменна същност на което и да е човешко същество? И по-точно, какво представляваше душата и съдбата на това божествено животно, което някои наричат човек?