Данло нямаше окончателен отговор на тези въпроси или по-скоро нямаше подходящ афоризъм, който да формулира като философска истина. Често беше спорил с Хануман за такива загадки и винаги бяха стигали до задънена улица, Сега трябваше да подари на приятеля си друг вид аргумент, издялан от моржова кост, вместо от думи, който щеше да привлича ръцете, очите и сърцето. И затова обработваше студеното парче кост с твърдите си, остри инструменти, работи седем дни, докато снежинките се блъскаха в прозорците на стаята му и отчупваха от тях невидими молекули стъкло. На осмия ден богът му бе почти завършен. Това беше благородно създание, издигащо се на пиедестал от пламъци. Толкова умело бе издялал основата на фигурата, че трудно можеше да се каже дали огнените езици се обвиват около краката на бога, или се вливат в тях, превръщат се в плът и го съживяват със същността на огъня. Цялата му поза и изражение бяха насочени към един въпрос: какво оцелява, когато човек стане бог? Отговорът бе всечен във възлестите мускули на тялото му, от разперените му ръце до измъчената, извита шия. Този отговор Хануман щеше да разбере с всяка своя клетка. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло, нали боговете бяха най-цялостно осъзнатите създания във вселената.
Цялата история беше насочвала към тази осъзнатост. В началото, при раждането на вселената, всички неща били съсредоточени в една-единствена точка, безкрайно тежка, безкрайно гореща. Нямало нито радост, нито болка, нито мрак, нито светлина. И после, за по-малко от една трилионна от трилионна от секундата, имало всичко. Фундаменталните частици материя — нишките, инфоните и другите божествени проявления — се посипали от първичната космическа енергия като снежинки, кристализирали от облак. Много бързо, за една безвременна, вечна секунда, докато вселената експлодирала със скоростта на светлината, материалната плазма изстинала и се съчетала в по-големи неща — в кварки, електрони, фотони и неутрино. Но трябвало да минат половин милион години преди да се появят първите стабилни атоми и още милиарди години преди тези атоми да се научат да се сливат в молекулите на живота. Най-удивителното явление беше, че случайно движещите се атоми водород в крайна сметка се бяха събрали, за да сътворят създание, което да обича, да се смее и да страда. Което можеше да се смее на собственото си страдание или да страда от любов към живота. Цялата история бе това изстиване на материята и откъсването от огнената първична единност, но историята също беше и появата на осъзнаването на живота. И сега галактиките бяха безброй, и само в галактиката на Млечния имаше сто милиарда звезди, сияещи в неподвижността на нощта, И сега имаше човешки същества. Никой не знаеше колко. Всеки мъж и жена беше студен остров на съзнание, носещ се в космоса. Всеки страдаше от отчуждението от другия живот, от отчаяние, самота и от ужасното разбиране, че единствено смъртта може да сложи край на страданията му. Това бе проклятието на самосъзнанието, болестта на човека. Животните — вълкът или бухалът, потънали в звуците на покритата от сняг гора — можеха да се наслаждават на простото здраве и спокойствие на живота, но не и човекът, вгледал се в бъдещето с надежда за щастие. Смяташе се, че боговете са над всякакво човешко страдание. Говореше се, че притежавали умове, огромни и съвършени като компютри, и че не можели да обезумяват от глад, завист или от срама да гледат как телата им се разпадат от старост. Данло беше сигурен, че никога не е срещал бог от плът, но можеше да види проблема им по начин, невъзможен за никой друг. Боговете можеха да умират — Сондървал бе открил мъртвия бог край звездата, наречена Славата на Хануман, и категорично го беше доказал — но дори есхатолозите не разбираха какво може да означава това. При всички възможности на вселената боговете трябваше да се боят от смъртта повече от който и да било човек. За същество, което би могло да живее милион години, смъртта е върховна трагедия, която трябва да се избегне на всяка цена. Боговете възприемат смъртта като небитие, като край на безпределните възможности, които се простират пред тях. Това беше смисълът на превръщането в бог: безсмъртие, мощ, уголемяване на същността. Никое живо същество не притежава по-дълбок усет за същност от бога, нито пък разбира по-добре какво е да си истински сам. Някои може би си въобразяват, че в търсенето си на живот без граници или край боговете са по-близо до Бог от всички други същества. Но е тъкмо обратното. Снежният червей е по-близо, по-близо е зрънцето лед под хариджанската обувка. Цялата история е бягството от смъртта и никой не бяга по-бързо от боговете. Те бягат навън към групата галактики Дева, към купа Ейондела и още по-нататък, натам, където звездите се вълнуват като океан към студения, искрящ край на вселената. Но никой бог не е открил в тази посока път за бягство от страданието. И никой, макар мнозина да се опитват, не е изоставил напълно тялото, не се е спасил от ограниченията на материята. Защото боговете също са изградени от атоми и всеки атом в тях някога е преживял прелестта и екстаза от раждането на вселената, а атомите никога не забравят. Всички богове горят за безкрайността, за мига на творението, в който смъртта и животът са едно и също. Това е болката на боговете. Това е вечният им копнеж и мъчение. Това е изгарящото осъзнаване на живота, което расте ли расте без граници и без край.