Незабавно го спряха двама кръщелници, красиви млади мъже, прекалено горди със златните роби, които носеха. Те вдигнаха ръце с длани към него и поискаха да видят поканата му. Когато призна, че няма, и им каза името си, сякаш изрече вълшебна дума, по-ниският огледа измръзналото му лице и каза:
— За нас е чест, пилоте. Бардо се надяваше да се върнеш. Съжаляваме, че пропусна церемонията, но Бардо още е вътре както и мнозина от приятелите ни. Ела, ние ще вземем кожите ти.
Данло извади от джоба си бога, после съблече връхните си дрехи и влезе в кораба, осветен от хиляди свещи. Макар че имаше много хора — навярно двеста мъже и жени в златни официални роби, — те изглеждаха дребни и незначителни под огромните цветни витражи. Бардо най-после беше изпълнил замисъла си да смени старите стъкла с нови. Дори прекрасните каменни ажури по стените бяха заменени с фигури на Бардо, Лиъполд Соли и Дама Мойра Рингес, на Балусилусталу и други агатанджиани, които според някои бяха също толкова божествени, колкото Малъри Рингес. Данло си помисли, че тези създадени от роботи скулптури са грозни, но пък той бе единственият човек в катедралата, който им обръщаше внимание. Всички други стояха на групи от по пет-десет души близо до олтара. Навсякъде имаше хартия — десет хиляди квадратни парчета златен станиол, небрежно захвърлени на голия каменен под. Те образуваха блестящ килим под краката му и Данло разбра, че е пропуснал не само церемонията, но и последвалата размяна на подаръци. Докато беше вчесвал косата си, рингесистите от целия Град бяха развили подаръците си и си бяха тръгнали. Сега оставаха само елитните членове на Пътя. Докато вървеше през кораба, той можеше да види лицата на онези, които познаваше много добре: Томас Рейн, братята Хър, Суря Сурата Лал, Коленя Мор, Нирвели и Мариам Ерендира Васкес. И Шерборн от Тъмнолуния, Лаис Мотега Мохамад, Делорес Лайтстоун и мнозина други. Някои не познаваше — например някакъв триянски търговец и извънземната куртизанка, която стоеше до Бардо. Всъщност имаше съвсем малко хора. Бе се надявал да подари бога на Хануман точно след церемонията, насред хаоса от размяна на подаръци, изпълващ катедралата. Беше искал да го изненада, навярно зад някоя от колоните на тъмната пътека, да поговори с него насаме и да види лицето му, когато, развие кожата от нюъл. Но сега Хануман стоеше насред кръг от почитатели и нямаше да е възможно да се промъкне незабелязано и да го отведе настрани. Затова Данло закрачи право напред — единствената фигура в катедралата, облечена в черно. Крачеше по купчини шумолящ станиол. И може би тъкмо хрущенето на златната хартия накара Мариам Ерендира Васкес да погледне към него. Внезапно още десет души проследиха погледа й и после още двеста се обърнаха като един, за да наблюдават приближаването му. Бяха странно смълчани, сякаш ги беше сварил да разговарят за него. Но това бе малко вероятно, защото очите им бяха влажни и щастливи от възспоменуването на Ханумановите древни еди. В ръцете си стискаха накити, кутии със семена от трия или други ценни неща. Всички носеха златни пръстени които им беше подарил Бар до. Той бе раздал богати подаръци на всички рингесисти и изглеждаше доволен от щедростта си, опиянен от блясъка на мига. (И замаян от въздействието на електронната самади.) Облечен в златна роба, обсипана с черни диаманти, той се извисяваше над всички. Бардо се засмя, махна с ръка и извика:
— Данло уи Соли Рингес! Ти се върна при нас!
Данло си проби път сред хората, застанали под олтара. Можеше да е камък, паднал в морето, защото докато се придвижваше напред, от пътя му се отдръпваха мъже и жени и после на златни вълни се затваряха зад него.
— Каква вечер, за Бога! — Думата „Бог“ се издигна над него, отекна от прозорец на прозорец високо под купола, Изпълни катедралата и Данло се зачуди дали Бардо е избрал тази древна сграда, за да се наслаждава на величествения си глас. — Жалко, че пропусна церемонията — продължи Бардо. — Беше блестяща вечер — вечер на истинско възспоменуване.