От пътя на Данло се отдръпнаха последните хора — и Бардо го чакаше с широко разперени ръце, за да го приветства. Но Данло любезно се поклони и погледна към стълбите на олтара. На червения плюшен килим на второто стъпало стоеше Хануман. Беше облечен в нова златна роба и носеше диамантената шапка за директен интерфейс като втора кожа, сляла се с голата му глава. Той се поклони на Данло. Когато се изправи, заради допълнителната височина на стълбите, изглеждаше по-висок от Бардо.
— Здравей, Данло — каза Хануман.
Неврологиците в шапката светеха като милиони сияещи свредлови червеи и очертаваха лилав ореол около главата на Хануман. Лицето му също сияеше, но не от електронна самади или някакъв вид кибернетично блаженство. Той гледаше Данло с пълна съсредоточеност и бледолилавите му очи горяха с ужасно съзнание. Хануман мигновено разбра, че Данло е открил какво е сторил със спомените на Тамара. Гледаше го, знаеше и разбираше, че Данло може да види как това внезапно разбиране подивява в очите му.
— Здравей, Хануман — каза Данло и се поклони, без да извръща очи от очите му.
В черните му зеници видя страх, силен и мрачен като дупки в космоса. Вече не ги разделяха тайни — само истината за извършеното от Хануман. И после погледът на Хануман се обърна навътре и Данло не виждаше нищо друго освен омраза — но не знаеше към кого.
„Хану, Хану — помисли си той, — аз не трябва да те мразя.“
— Съжалявам за Тамара — каза Хануман. Гласът му беше топъл, сладък и мек. Мнозина хора се притиснаха по-близо, за да чуят думите му. — Всички споделяме мъката ти.
Един застанал до Данло механик му се усмихна, но не срещна погледа му. Така бе и с другите. Макар набързо да изразиха съчувствието си, те се отнасяха с подозрение към странното му нещастие и го гледаха така, сякаш е заразен със свещена болест. За миг Данло потъна в спомен за последния си разговор с Тамара, после се обърна към Хануман и каза:
— Говориш така, сякаш… е мъртва.
— Не, тъкмо обратното — отвърна Хануман. — Част от нея — дълбоката, загадъчна част — се е запазила. Тази вечер всички ние присъствахме на това чудо.
Данло бързо си пое дъх и попита:
— Какво… чудо?
— О — рече Бардо и пристъпи към него. Огромното му шкембе беше като оръжие, принуждаващо Данло да отстъпи на първото стъпало на олтара. — О, млади приятелю, непременно трябва да ти разкажем. Хануман е успял да запише част от спомените на Тамара преди да я сполети нещастието. Тя си е спомнила древните еди с прекрасна пламенност — тази вечер всички й се насладихме. Имаш късмет, че си познавал такава жена. Жалко.
Данло не искаше да гледа Бардо. Разтри челото си и се обърна към Хануман.
— Казваш, че е дошла при теб… и е записала спомените си, така ли?
— Да — отвърна Хануман и се усмихна. Лицето му беше като затворена врата. — Имаше красива душа — винаги й доставяше удоволствие да споделя с другите най-добрите части от себе си.
„Той се страхува — помисли си Данло, — Страхува се от нещо, но не изпитва страх, че ще го обвиня в престъпленията му тук и сега.“
— Зная колко я обичаше — тихо продължи Хануман. — Да я загубиш трябва да е като да загубиш целия свят. Като да загубиш живота си.
— Да — отвърна Данло и притисна с пръсти окото си — онова, което винаги го пареше преди да го заболи главата. — Ех, да беше присъствал на церемонията — каза Хануман. — Бил си наранен, зная. Съжалявам, Данло, но може би щеше да е добре да чуеш гласа на Тамара в себе си, да видиш едите с нейните очи. Трябва да знаеш, че част от душата й вече никога няма да умре.
Хануман се усмихна на събралите се пред олтара и гласът му потече като мед:
— Какво друго е Пътят на Рингес, ако не пътят към изцеляването на човечеството от раните му? „Раната, която никога няма да зарасне.“ Данло се взря в очите на Хануман, търсейки тази рана, но видя само отражението на собственото си измъчено лице. Обеща си да се въздържа, да се освободи от гнева си, въпреки подигравките и извратеното състрадание на Хануман, и каза:
— Струва ми се, че части от Тамара вече ги няма.
— Но кои части, Данло?
Данло стисна бога в юмрук и се огледа. Имаше прекалено много хора. Съзнаваше приглушените им гласове, любопитните им очи, сладникавия им дъх. Приближи се към Хануман така, че да може да разговаря с него, без да го чуват, но Нирвели, Бардо и още петима го последваха по стъпалата.
— Части… от характера й — с усилие отвърна той. Стори му се, че думите му звучат голи и кухи. — Чувствата, идеалите й… начинът, по който се виждаше.
— Това не са ли тези части от същността, които ти някога наричаше „лице“?