„Аз не трябва да го мразя — помисли си Данло. — Аз не трябва да мразя.“
Но мразеше — омразата беше в него, неунищожима, прииждаща към мозъка му с всяко поемане на дъх. Бе смятал, че е издигнал стена около тази омраза, но сега тя се освобождаваше като рана, от която е бликнала отровена кръв. Той поклати глава, впил нокти дълбоко в дланта си. Бардо, който стоеше до тях, го изгледа странно. Данло го чу да изревава:
— Какво казваш? За Бога, какво става тук?
С периферното си зрение Данло зърна развяваща се златна коприна, но продължи да гледа право напред. Макар да съзнаваше, че Бардо се приближава към него, не можеше да откъсне поглед от очите на Хануман.
— Какво направи? — прошепна Хануман.
Стоеше, гледаше Данло и стискаше бога в двете си ръце. Държеше го така, сякаш се готвеше да го счупи на две.
— Не! — извика Данло.
Гласът му се разнесе и се загуби из кухините на катедралата. За миг почувства, че пропада в пропаст, огромна и черна като подземна пещера. Единственото, което чуваше, беше убийственият вятър, промъкващ се през цепнатините и виещ из купола. Макар че бе ужасно студено, Данло гореше като дете, болно от треска. Дланите му бяха горещи и зачервени, коремът и главата му също, очите му пареха от вглеждане в лъскавото парче моржова кост, което Хануман стискаше в малките си ръце.
„Не, не, не, не!“
Хануман като че ли се напрягаше да счупи бога. Ръцете му бяха свити в юмруци. В очите му имаше сълзи, обич и лудост, сякаш не можеше да гледа Данло — но не можеше и да се извърне. През целия си живот се бе опитвал да създаде около себе си съвършена сфера от воля и почти беше успял. Бе останала само една-единствена връзка с външната вселена.
— Какво правиш? — извика Бардо от милиони километри разстояние.
„Хану, Хану, не!“
Помежду им се лееше безкраен порой от обич и тази свръхобич беше единственото, което Хануман не можеше да понесе. За миг изпепеляващият му поглед се впи в очите на Данло и той видя вселената така, както я виждаше приятелят му, и си наложи да счупи бога. Волята му бе много силна. Ако имаше подръка пречистваща хиюма, може би щеше да я използва, за да унищожи собствените си спомени за Данло. Но имаше само проста фигура за шах, издялана от моржова кост, и я стискаше, и юмруците му се свиваха и трепереха.
— Няма да я счупи, нали? — извика някой.
Данло гледаше как Хануман се бори с яката моржова кост. На Бардо и другите рингесисти сигурно им се струваше, че няма достатъчна опора, за да я счупи. Но ръцете на Хануман бяха твърди и силни от многогодишно упражняване на смъртоносното му изкуство, а и по средата на бога имаше цепнатина. Данло се беше опитал да я скрие, но знаеше, че е там.
— Вижте!
Богът изпращя. Фигурката се сцепи по дългата пукнатина, минаваща през корема й. Тогава се пречупи и нещо в Данло. Той погледна малките парченца кост, отхвръкнали от средата на бога, и закрачи към Хануман, за да го убие. В ушите му кънтеше рев, по-силен от този на вятъра. Нещо му викаше да обвие ръце около гърлото на Хануман и да стиска, докато той не умре. Споменът за Тамара му нашепваше ужасни неща. И после чу гласа на баща си и на бащата на баща си — на всичките си предци, мъже и жени, чак до първите бактерии, спечелили мрачните си и отчаяни битки в океаните на Старата Земя. В него се разнасяха милиони гласове, пищяха, плачеха и се смееха из тъканите на сърцето и мозъка му. И всички тези гласове заедно бяха просто звукът и споменът за живота. За любовта към смъртта. Всяка клетка от тялото му изгаряше от желание за унищожение и смърт. Той усещаше как тази ужасна воля се стича в дланите му като стопен камък, съзнаваше я зад очите си като блясък на светкавица. За миг бе почти сляп. Подозрението му се стесни така, че можеше да вижда единствено Хануман, който скърцаше със зъби и с всички сили стискаше бога. И отчаяно гледаше Данло. Лицето му сияеше от удивление, омраза, триумф и срам. И после други гласове започнаха да зоват Данло: писъкът на малкия му син, тихото хленчене на дъщеричката му, смехът и плачът на милиарди милиарди правнучки, очакващи да се родят. Този спомен също се криеше в него. Това беше споменът от бъдещето, което единствено той можеше да сътвори. Данло видя пръстите си да се стягат около гърлото на Хануман, за да спрат притока на въздух и кръв. Видя Хануман да се гърчи като риба в ръцете му, пръскайки слюнки и мятайки се в предсмъртна агония. И Хануман мъртъв с пречупен врат, и Хануман, проснат на олтара с глава, разбита от златната урна, която Данло държеше в ръце. Понечи да пристъпи към Хануман и Хануман хиляди пъти умря с широко отворени очи, вперил поглед в него с обич и страх. Нямаше как да избяга от тези смърти, нито пък от която и да било смърт, защото тя бе навсякъде около него, замръзнала в един-единствен миг от времето. Докато трептяха и се изпълваха с живот, всички неща всъщност бяха мъртви, Племената на алалоите бяха мъртви — можеше да види сгърчените им тела, изоставени в снежните колиби, или окървавени в ярко осветени пещери, или проснати по зимния лед на света, хиляди, безброй хиляди мъртви. Надалеч в космоса към Вилда, където звездите пламтяха толкова ярко, че загиваха от светлина, във всяка секунда от времето милион човешки същества викаха и умираха. Скоро всички звезди щяха да изгорят и да умрат и всеки мъж и жена из галактиката щеше да изгори и да умре. Нищо не можеше да ги избави, нито лекарства, нито медитация, нито вяра в спасителните техники на боговете. Такава бе вселената. И винаги щеше да е такава. А сега едно малко късче от тази вселена на име Хануман ли Тош стоеше пред него и го гледаше с ярост и омраза. Хануман изви ръце — внезапно, завинаги — и едно малко парче моржова кост се строши надве. И затова сега Данло щеше да го убие. С животинска ярост щеше да изтръгне гръкляна му или да му пръсне мозъка. От чиста омраза и воля за унищожение той щеше да скъси пътя на Хануман към неизбежната му смърт. И това щеше да е правилно. И вятърът му викаше да убие Хануман, и звездите, и всеки атом във всяко живо същество из вселената.