Выбрать главу

Стария отец усмихнато го наблюдаваше и рече:

— Трябва да научиш нещо за мъжете и жените в Града, ако вече не го знаеш, а хо, а ха!

— Да?

— Всяка общност — дори извънземните — определя кое поведение е позволено и кое не. Разбираш ли?

Данло достатъчно добре знаеше какво подобава да прави мъжът — или поне така си мислеше. Беше ли възможно, запита се той, Песента на живота да разказва за друго поведение на алалойските мъже, когато не са край жените и децата? Поведение, за което той да не знае? А може би мъжете от Града имаха своя собствена Песен? Очевидно не различаваха доброто от злото, как иначе щяха да му дадат храна, без да му кажат имената на изядените животни?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна той, смачка между пръстите си малко лед от носа и хвърли зелената топчица в устата си.

Стария отец замълча за миг, после с ъгълчето на устата засвири особено, ниско тирале. Едното му око бе затворено, другото отворено, огромно златно слънце, което блестеше към Данло. Музиката беше странна, предизвикателна и непреодолима. Той продължи да свири с ъгълчето на устата си, докато забележително подвижните му устни започнаха да изговарят думи от другата страна.

— Трябва да разбереш — накрая каза Стария отец, — че сред Цивилизованите светове като цяло съществува йерархия на отвращение към отворите. Така е, да. — Той продължаваше да свири, като си акомпанираше и подчертаваше думите си с извънземна мелодия. — Пред погледа на други или дори сам, не е толкова отвратително да сложиш пръст в устата си, отколкото в ухото си. Ха, ха, но е по-приемливо да човъркаш носа си, отколкото пикочния канал или ануса си. Ноктите, отрязаните коси, мазолите и прочее никога не се ядат.

— Цивилизованите хора не ядат лед от носа, така ли? — попита Данло. Изведнъж осъзна, че градските хора трябва да са безумни като стадо мамути, натъпкали се с ферментирали снежни ябълки. Безумно беше да си внушаваш лъжливи спомени, ако това наистина бе възможно. И да ядеш животни, без да кажеш молитва за душите им — безумие. Безумните хора не познаваха хала; те навярно дори не знаеха за съществуването й. Той кимна, сякаш всички абсурди, които беше видял през последните няколко дни, имаха някакъв смисъл.

— Ами женската йони? — попита Данло и отпи от чая си. — Какво равнище заема този отвор в йерархията на отвращението?

Стария отец отвори окото си и затвори другото, усмихна се и отвърна:

— Аххх, това е по-трудно. Сред някои групи хора йони никога не може да се докосва с пръсти, дори насаме от самата жена. Особено насаме. Други култури упражняват изкуството на оргията и изискват публично докосване от мнозина. Дори позволяват върху йони да се отваря друг отвор като например устата.

Данло направи кисела гримаса. Още от единайсетгодишна възраст той се бе наслаждавал на любовната игра с момичетата и младите жени от племето си. Някои практики не бяха разпространени дори сред разпътните деваки. Някои мъже обичаха да ближат женските процепи. Те бяха презирани и ги наричаха „рибоядци“, макар че на никого не би му хрумнало да им каже какво трябва и какво не трябва да ядат. Разбира се, никой не би близал жена, докато кърви или след като е родила, нито пък биха я докосвали в такива моменти. Всъщност мъжът изобщо не можеше да гледа жена в очите, когато тя отделяше кръв или каквато и да е тъкан — възможно ли бе хората от Цивилизованите светове да са безумни и да не знаят това?

— Добре ли си, Данло? — попита Стария отец. — Изглеждаш болен.

Данло не беше болен, но не бе и съвсем добре. Внезапно се уплаши, че Фейет и другите жени в дома на Стария отец не знаят, че трябва да извръщат очи по време на периодичното си кървене. Ами ако погледите им докоснеха неговия и кръвта от мензиса им оцветеше зрението му със силата на женските тайнства? И после още по-отчайваща мисъл: как нормалният човек изобщо би могъл да се надява да живее в такъв безумен свят?