„НЕ!“
Данло направи крачка напред и осъзна себе си като носител на смърт. И внезапно се зачуди как е способен да мрази толкова дълбоко и цялостно и в същото време толкова ясно да вижда омразата си.
„Аз не съм аз. Аз съм онзи, който ме вижда, който вижда, че вижда.“
С тази мисъл полезрението му се разшири, сякаш беше птица, пронизала облаците и полетяла свободно към небето. Видя Хануман с всички сили да се мъчи да строши бога, видя Хануман да съзира дивотата в Данло, докато го гледа с обичта си към омразата, видя Хануман да се напряга, за да го убие в мига, в който богът се счупи и Данло се втурне към него. Видя много неща едновременно. Бардо въздъхна и се запъти към тях. Сланините по шкембето му се развълнуваха като океан. В най-близката до Хануман ваза едно от венчелистчетата се отдели от стъблото и полетя като алено петно във въздуха. Навсякъде имаше светлина, фотони от хиляди свещи, струящи към каменни колони, отразяващи се в тъмни ъгли, изливащи се като златни потоци нагоре към прозорците на катедралата. Неочаквано Данло ясно осъзна тези прозорци. Бяха осемдесет и два, разположени на равни разстояния около кораба, но един от тях привлече вниманието му. На него бе изобразен Малъри Рингес, сбогуващ се с Бардо преди да напусне Никогея и да се възнесе в небесата. Ръката му беше поставена върху разплаканото лице на Бардо и направените му от сиво-синьо стъкло очи окъпваха огромния мъж в безмълвен благослов от светлина. Тялото на Рингес бе от парчета стъкло с всевъзможни цветове. Стъклото се напрягаше при всеки пристъп на вятъра и целият прозорец се огъваше навътре.
„Не!“
Накрая богът в ръцете на Хануман изпращя. В същия миг вятърът връхлетя огромния прозорец и окончателно изби рамката от каменната стена. Отначало никой освен Данло не забеляза това. Високо над олтара той видя парчета лилаво, синьо и златно да избухват в дъжд от стъкло. Много от тези парчета все още бяха слепени заедно и падаха на блестящи късове. Все още задържаща цели части от сцената, разиграваща се между Бардо и Малъри Рингес, тежката стоманена рамка се носеше като гигантски чук право към олтара. Данло гледаше как вятърът унищожава прозореца. Всичко стана само за миг. Но щеше да мине още една десета от секундата преди звукът от счупено стъкло и ревът на бурята да достигнат до ушите на хората, а после още време, докато нервите им реагират и ги накарат да вдигнат лица.
— Не! — извика Данло.
И пристъпи към Хануман. Видя прозореца да се пръсва и чака цяла вечност, за да чуе звука. Видя се да стои на олтара, загубил се в омразата си, беснеещ като хищна птица. Сякаш неговата виждаща част вече не се намирате зад очите или в корема му, а в каменните орнаменти на стените или по ребрата на свода. Или пък кръжеше из студеното пространство на самия кораб. Отгоре се сипеха десетки хиляди късчета стъкло и описваха прекрасни сапфирени и розови криви. Рамката падаше в съвършена парабола към олтара. Данло нямаше нужда от математика, за да знае, че този правоъгълник от тежък метал точно ще разполови пространството, заемано от главата на Хануман. След двайсет и седем десети от секундата той щеше да превърне мозъка му в пихтия и Хануман щеше да умре. „Хану, Хану, ти трябва да умреш.“ След част от секундата звукът на смъртта избухна в катедралата и двеста чифта очи рязко се вдигнаха към падащия прозорец. От всички рингесисти единствено Хануман не погледна нагоре. Държеше счупения бог в ръце и не откъсваше очи от Данло.