— О, колко е студено! — възкликна Бардо. — Трябва да идем в кулата и да си вземем нещо освежаващо.
Но никой не бе в настроение за ядене или пиене. Великата церемония беше завършила със счупването на бога. Неколцина започнаха да се отдалечават към вратите, останалите разговаряха с тихи, нервни гласове.
— Данло уи Соли Рингес! — изрече Хануман, който бе възвърнал самообладанието си. Приближи се до Данло и разтвори шепи така, че всички да видят двете половини от фигурата. — Не мога да приема подаръка ти. Ти вече не си рингесист и това нещо, което си направил, не е израз на Пътя на Рингес.
И хвърли двете парчета на олтара. Те отскочиха и изтракаха в парчета стъкло, после започнаха да се търкалят и накрая спряха. Бардо, който беше ужасен от отношението му към такова съкровище, се хвърли към олтара, наведе се и взе парчетата.
После се обърна към Хануман.
— Но Данло ти спаси живота!
Данло остана неподвижен, без да обръща внимание на сипещия се отгоре му сняг. Макар да не откъсваше поглед от Хануман, той съзнаваше, че Суря Лал и други разговарят помежду си, опитвайки се да си обяснят онова, на което бяха присъствали.
— …е положил обет за ахимса… да, но какво съвпадение, че Хануман счупи бога точно когато прозорецът падна… аз не вярвам в безсмислени съвпадения.
Всъщност рингесистите по Цивилизованите светове щяха да видят в счупването на прозореца Божията ръка, сякаш Малъри Рингес някак си беше останал недоволен от изображението си и бе поискал неговото унищожаване. Хората щяха да приказват за чудотворното съвпадение на счупения бог още много години. Но сега Хануман се обръщаше към Данло и Бардо и те насочиха вниманието си към по-непосредствените събития.
— Данло ми спаси живота — каза Хануман и погледна към него, макар да мразеше онова, което той беше направил. — Никога няма да забравя това — не мога да забравя, че ми е бил приятел.
— Той ти спаси живота! — повтори Бардо. После пъхна парчетата от счупения бог в ръката му. — Можеше да загине вместо теб!
Хануман се обърна към Бардо и посочи останките от прозореца по олтара.
— Ако този витраж беше монтиран както трябва — отвърна той, — нямаше да се налага Данло да проявява такава жертвоготовност. Такава вярност към своя обет за ахимса. Но не, ти искаше витражът да е готов за церемонията, макар мнозина от нас да смятаха, че това изображение на Рингес е грозно.
Лицето на Бардо стана лилаво-черно, но той не каза нищо. Само сведе очи към олтара и измърмори:
— О, жалко. Жалко.
Хануман го беше посрамил само с няколко думи, изречени пред двестате зашеметени присъстващи. И бе намекнал за връзка, макар и невярна, между фигурката на Данло и невероятната безочливост на Бардо да монтира витраж, издигащ го на висотата на Малъри Рингес. Това беше геният на Хануман — да прави такива връзки, да изгражда в умовете на почитателите си действителност, в каквото той иска да вярват.
„Аз го създадох — помисли си Данло. — Това е бъдещето, което сътворих аз.“
Затвори очи и се замисли за най-жестоката истина: че времето е като река, течаща само в една посока, и че веднъж настъпило, бъдещето никога не може да се промени.
Хануман кимна на Данло и каза:
— Докато бързах да се дръпна от витража, едва не те ударих. Извинявай.
Повечето рингесисти, осъзна Данло, бяха прекалено уплашени от падналия витраж, за да забележат какво се е случило между тях двамата. Но неколцина все пак трябва да бяха разбрали. И в момента Хануман започваше да коригира спомена им за онова, което бяха видели.
— Извинявай, Данло — повтори той и вдигна парчетата от бога така, че всички да могат да ги видят.
После ги притисна едно до друго като късове от детска мозайка, Макар да стоеше близо до него, Данло не можеше да различи цепнатината, която разделяше фигурата.
„Хану, Хану.“
— Разстоянието между обичта на двама приятели е толкова малко, колкото между двете половини на тази шахматна фигура — извика Хануман.
И внезапно, сякаш изпълняваше някое от движенията на смъртоносното си изкуство, рязко раздалечи ръце. Високо над главата му двете половини от лъскавия бог бяха разделени от цял метър въздух.
— Но разстоянието между онзи, който следва Пътя на Рингес, и онзи, който върви по друг път, е като светлинните години между звездите.
„Аз му позволих да живее — помисли си Данло. — Не мога да съжалявам за това.“
— Данло — каза Хануман, пристъпи напред и постави парчетата от бога в ръцете му. — Съжалявам, но не мога да приема подаръка ти.
— И аз съжалявам — отвърна Данло.
Дъхът му избухна в облак пара в мига, в който докосна студения въздух. Пред очите му се носеха малки снежинки, лицето му пареше от студ. Всяка клетка от тялото му беше студена и в същото време гореше от тайния подарък на Хануман, който никога нямаше да забрави.