— Трябва да тръгваш — каза Хануман. — Бурята се върна, а толкова късно ще е трудно да повикаме шейна.
— Какво искаш да кажеш? — внезапно попита Бардо и се намръщи. — Ти ли си онзи, който трябва да го помоли да си тръгне?
Хануман посочи Суря Лал и Мариам Ерендира Васкес и се поклони на всички рингесисти. После отговори:
— Мислиш ли, че е подходящо те да споделят тази вечер с човек, който не следва нашия Път?
Сега всички гледаха към Бардо. Хануман съсредоточаваше цялото си съзнание върху меките му очи и го гледаше така, както котката гледа мишка.
— Прав си — каза Бардо. — Не би било подходящо.
— Тогава значи би трябвало да помолим Данло да си върви.
Бардо се колебаеше и поглаждаше брадата си. После рече:
— Защо ти не го помолиш? — И криво се усмихна на Данло, сякаш за да му каже, че съжалява, и Данло се зачуди каква магия му е направил Хануман.
— Добре — отвърна Хануман и се обърна към Данло. Очите му бяха пълни със светлина, със самия него. — Върви си, моля те.
Данло се поклони.
— Щом искаш.
— И никога не се връщай тук. Няма да е правилно, ако го направиш.
— Вие също трябва да си вървите — каза Данло и погледна към Лаис Мотега Мохамад, Томас Рейн и Рохана Чан. Беше привлякъл вниманието на всички, затова изрече истината за най-ужасния си страх. — Всички вие. Пътят на Рингес… е като треска, очакваща да обхване вселената. Тя ще ви унищожи. Би трябвало да си тръгнете преди да е станало прекалено късно.
Спусна се по стъпалата на олтара. Под обувките му зазвънтяха стъкла. Както и преди, хората се отдръпваха от пътя му и му позволяваха да мине. Гледаха го с нещо като благоговение, но във възхищението им към него имаше и вина, и гняв, сякаш чувстваха, че би трябвало да му обърнат гръб и да не срещат погледа му. Мнозина гледаха към Хануман и се чудеха какво да правят. Точно преди да излезе от катедралата, Данло се обърна и хвърли поглед назад. Хануман стоеше сам на олтара. Около него се вихреше сняг и пречупваше лъчите на свещите така, че той изглеждаше обгърнат от златна сияеща сфера. Лицето му беше твърдо, неумолимо и викаше: „Никога вече не се връщай тук, никога!“ Данло се вгледа още по-дълбоко в сумрака и прогледна през времето и пространството. Цялата катедрала бе изпълнена с хиляди хора, всички обърнати с лице към олтара, всички олюляващи се, пеещи и викащи в екстаз. Навсякъде имаше светлина, която не идваше от запалените свещи, а струеше през прозорците в прекрасни успоредни смарагдови и сини лъчи. Той се видя да стои на олтара до Хануман, окъпан в тази красива светлина. Видя се облечен в черна пилотска роба, висок, мощен и горящ от състрадание — и в същото време не беше той, а някой друг, който имаше съвсем далечна прилика с човека, известен като Данло Дивия. Но докато излизаше от този миг на провиждане — сред счупено стъкло и вятър, — той си помисли, че никога вече няма да стъпи в катедралата. За последен път се поклони на Хануман. Но Хануман не го видя. Диамантената шапка на главата му светеше като сияещ череп. Сега и завинаги той щеше да остане в затвора на собствения си череп — беше като ярка звезда, започнала последното си свиване в себе си, в онази смазваща еднаквост на съзнание, от което няма завръщане.
„Аз го създадох“ — помисли си Данло.
ГЛАВА 29
ДАНЛО МИРОМЪДРИЯ
Преди си мъдър. После си мъдър. А по средата не си.
Първият ден от средзимната пролет на 2954-та година донесе снежна вихрушка и мрак, които сякаш нямаха край. Никой — освен провидците — не можеше да предвиди, че тази нова година ще е славно и съдбоносно време в историята, също толкова важно за развитието на Ордена, колкото и 908-а или Тъмната година, или пък 2326-а, когато Дарио Дръзкия откри мъртвите звезди на Вилда. Дори Данло не можеше да знае, че странните събития в Бардовата катедрала ще поставят началото на лавина от решения, които в крайна сметка накараха радикалните историци да прекръстят 2954-та на „Първата година“ и да преправят календарите си. Великите промени започнаха с наглед незначително събитие: по настояването на разтревожените академици от колегиите на майсторите и господарите, господарят Пал отлъчи Хануман ли Тош от Ордена. Със счупването на бога Хануман най-после беше оскърбил чувствата на прекалено много хора. Той бе нарушил няколко канона и беше изневерил на сетическата етика. Затова господарят Пал му забрани да използва библиотеките на Ордена и да се храни в ресторантите на Ордена. Забрани му изобщо да стъпва на територията на Академията. В душата си Хануман, разбира се, отдавна бе напуснал Ордена, така че това отлъчване не го накара да съжалява, нито пък го засрами. Дори сигурно тайно се беше зарадвал, че го освобождават от обета му — и че го освобождават да впечата замислите си в нова религия. Макар да се преструваше на разярен, двамата с господаря Пал продължаваха да играят скрита игра. Не бе възможно да се каже дали в този момент имат намерение да превърнат рингесизма в официална религия на Ордена, но със сигурност целяха да унищожат враговете си. На десетия ден — докато Бардо чертаеше витража, който щеше да замени счупения в нощта на Края на годината — Хануман отиде при него с прост, макар и фин план за реорганизиране на църквата им.