— Честито, Данло. Но се надявам, че ще продължиш да усвояваш техниките, макар че аз няма да съм там, за да те уча. Знаеш ли, от теб щеше да излезе чудесен паметист.
После Данло се сбогува. Но не му каза, че след вечерта в Бардовата катедрала е загубил страстта си за възспоменуване. Всъщност през мрачните и безкрайни дни на голямата буря златната врата на Единствения спомен се беше затръшнала с невероятна сила и той си бе помислил, че никога вече няма да открие ключа за нея.
На дванайсетия ден от лъжезимата Данло се срещна с Бардо на Улицата с хилядата бара. Тъй като Бардо не искаше да го видят да разговаря с него, избра за място на срещата мрачен бар, който повече приличаше на животинска бърлога, отколкото на място за приятен разговор между двама приятели. Докато седяха на по чаша катранено черно, сладко кафе, Бардо се преструваше, че все още са приятели, макар че основаването на Пътя на Рингес беше накърнило дружбата им. Той не се извини на Данло. Намекна, че бил увлечен от събитията или по-скоро че играел някаква космическа партия шах, прекалено важна за него, за да е в състояние просто да събори фигурите и да се откаже. Данло се съмняваше, че той изобщо може да се откаже, макар Бардо да си даваше вид, че се владее — качество, което никога не бе притежавал. Всъщност тази вечер думите му бяха изпълнени с неискреност, самоизмама и лъжи. За трудностите на църквата си обвиняваше Ханумановата високомерна амбиция, вместо да погледне в задименото огледало на стената зад бара (или в което и да е друго огледало), за да открие причината за бедите си. Само да можел да нашиба и дресира Хануман като впрегатно куче, каза Бардо, Пътят на Рингес щял да донесе истинско спасение за всички хора.
— Тъкмо Хануман развали всичко — каза той. Въпреки че пиеше само кафе, Бардо изглеждаше полупиян. — О, но какво мога да направя аз? Да го заплаша с отлъчване ли? Да, да, разбира се, точно това трябва да се направи — само че аз вече го направих. Заплаших го. И в отговор на тази заплаха той заплаши мен. Не, не се безпокой, няма нужда. Надявам се. Искам да кажа, че ме заплаши да напусне Пътя. Да основе своя собствена проклета църква и да отведе със себе си половината ми рингесисти. Половината ли? Три четвърти. Девет десети — има ли значение? Заплаши да унищожи всичко, което съм създал. И затова трябва да намеря начин да го контролирам. Но той е гений — проклет религиозен гений! Знаеш ли, че куртизанките най-после се съгласиха да последват Пътя? Цялото проклето Дружество! Заради него. Какво да правя без него? О, Бардо, Бардо! Може би се чудиш какво е сторил Бардо? Слушаш ли ме, млади приятелю? Спомням си, че някога те предупредих да не се сприятеляваш с него. Трябваше да се вслушам в собствения си съвет. Жалко. В Хануман нещо не е наред. В него има нещо обречено, дори зловещо. Знаеш ли, че са го видели с Тамара вечерта преди предполагаемото й заразяване с проклетия вирус? Преди предполагаемият вирус да изтрие спомените й? Предполагаем — какъв смисъл влагам в тази дума? Разбираш ли? А? О, разбираш. Вече и аз разбирам. Ясно е какво се е случило в катедралата. Ти можеше да го убиеш. И все пак го спаси. Защо? Заради обета си ли? Или защото не си имал доказателство за това мръсно престъпление? Доказателство няма. Но някъде трябва да има доказателство. Смяташ ли, че няма да го открия? И после. И после. О, и после не те интересува, нали?
— Не е така — отвърна Данло.
Той отпиваше от кафето си, подритваше с крак стоманената стойка на бара и я слушаше как звънти. Фактът, че Бардо е тършувал, за да открие доказателства за престъплението на Хануман, почти не го изненадваше.
— Не искаш ли отмъщение?
— Не — каза Данло.
— Жалко. Жалко и за онова, което се случи с Тамара.