— Ах, ох, бил си прав да спазиш обета си за ахимса — каза той.
Данло се заслуша в прибоя и отвърна:
— Всеки миг, откакто дадох бога на Хануман… съм се чудил дали е така.
— Аха, никога не наранявай другиго, дори в мислите си.
— Но аз го нараних — възрази Данло. — Видях го… мъртъв.
— О?
— Исках да го убия.
— Аххх, но вместо това си му спасил живота. Така е, да.
— Да — каза Данло, — така е.
Стария отец се усмихна и едното му око се затвори наполовина. Той подсвирна и рече:
— Не трябва да се осъждаш, о, не! Ти си му спасил живота. В областта на действието ти си бил мъж на ахимса и аз те уважавам за това.
Настояването на Стария отец, че е спасил живота на Хануман, не успокои съмненията на Данло. Всъщност думите му бяха като сол в отворената рана, която го разцепваше на две. Той разтри костта над окото си с палец — вече почти постоянно имаше главоболие.
— Струва ми се, че все още обичате да причинявате святата болка — каза Данло.
— О хо, ангсланът! — потвърди Стария отец. — Нима вече не съм фраваши?
— Повече отвсякога, учителю.
— И ти все още си човек, както виждам. Онази твоя нова религия не е направила нищо, за да те промени. — Лицето на Стария отец сияеше от слънчева светлина и сега двете му очи бяха широко отворени. — Ние фравашите имаме традиция да даваме подаръци на човешки същества. Някога, на същия този бряг, аз ти дадох подарък. Спомняш ли си?
Данло кимна и бръкна в джоба си, за да извади бамбуковата флейта. Вдигна я и тя заблестя на слънцето.
— Аха! — каза Стария отец. — И сега искам да ти дам още един подарък.
Освен лъскавата си козина той беше съвсем гол и не държеше нищо в дългите си красиви ръце. Подаръкът му нямаше да е музикален инструмент, нито пък друго нещо от дърво, кост или камък.
— Има една титла — продължи Стария отец, — с която са известни някои от фравашките Отци. Ето, давам ти я, от моите устни в твоите уши: аз ще те наричам Данло Миромъдрия. О хо, ти си мъдър в мира и името ще ти подхожда.
— Благодаря — отвърна Данло. — Но не се чувствам много мъдър.
— Аххх.
— Нито пък душата ми е в мир.
— Оххх.
— Поне не мога да се примиря… с онова, което сторих.
— Искаш да кажеш с тази религия, която всички наричат Пътя на Рйнгес ли?
Данло не бе искал да каже точно това, но отвърна:
— Нали знаете, аз говорих срещу Пътя. — Предполагам. Мнозина от Миромъдрите са велики оратори.
— Но се страхувам, че онова, което казах, нанесе… огромна вреда.
— Никога не наранявай никого — това е ахимса — рече Стария отец. — О хо, но да освободиш други от вярванията им — това е свещена задача.
— Това вярване в пътя, по който баща ми е станал бог — щях да го унищожа, ако можех. Всички вярвания. Всички… религии. Всички богове са паднали, нали?
Стария отец мълчеше, почти затворил двете си очи. Като че ли гледаше към планините отвъд Залива, чиито бели върхове се криеха в пластове пухкави бели облаци.
— О, пилоте, трябва да внимаваш — накрая каза той. — Съществува единство на противоположностите: колкото по-силна е волята ти да унищожиш нещо, толкова по-сляп ще ставаш за него.
— Но нали вие ме научихте — възрази Данло. — Да се противопоставям на всички вярвания, нали така?
— Ха, ха, струва ми се, че съм те научил прекалено добре.
Данло отправи поглед към прииждащите и отстъпващи вълни. Започваше отливът и морето се отдръпваше. След малко небето се заоблачи и стана сиво: водите на Залива бяха мрачни и бурни като старо вино. Докато се вслушваше в далечния лай на тюлени и в писъците на чайките, които кръжаха над вълните, той осъзна, че завършва цял период от живота му. Вече не можеше да учи извънземни философии или възспоменувателни методи. Тук, на този студен бряг, Данло най-после щеше да се опита да застане пред вселената с ум, оголен от всякакви вярвания. Щеше да си наложи да го направи, даже Стария отец да смяташе, че такъв начин на живот не е възможен за никой човек.
— Данло, Данло. Той се обърна. Стария отец стоеше до него, докоснал неговата шакухачи. Почтеният фраваши му се усмихна, сякаш е прочел мислите му.
— Не можеш да се откажеш от всичко — каза той. — Ами верността ти към ахимса?
— Но такава вярност няма — възрази Данло. — Аз не вярвам в ахимса. Ахимса е… това, което съм аз.