Стария отец тъжно подсвирна.
— При първата ни среща ти ми каза, че искаш да пътуваш до центъра на вселената. Благородна идея, не смяташ ли?
Данло поклати глава.
— Не, това е… детинска мечта. Вселената продължава безкрай. Тя няма център.
— Но ще заминеш за Вилда, нали?
— Да.
— О хо, за да намериш лек за чумата, която е убила деваките ли?
С нетипична за него припряност Стария отец затананика странна кратка мелодия, която Данло не беше чувал никога преди. Дясното око на извънземния бе съвсем затворено, а лявото наблюдаваше лицето на Данло и блестеше със силата на лунна светлина.
— Преди вярвах, че бавното зло може да се излекува — призна Данло. — Вярвах, че алалоите могат да бъдат спасени.
— Преди ти също искаше да станеш асаря.
— Това е ваша дума — каза Данло, — Утвърждаването на всичко… е фравашки идеал.
— Ах, ох, значи вече не е и твой идеал? Данло направи няколко крачки към водата. Вълните облизаха обувките му.
— Проблемът — каза той — е да утвърдиш нещо — каквото и да е.
— Така е, да.
— Виждате ли? — попита Данло и посочи скалите, които се забиваха в небето като гранитни игли. Пухест мъх ги обвиваше в зелено. По тях бяха накацали снежни чайки. — Всичко е толкова красиво. Но и толкова опетнено. С шайда. Планините, самият аз. Дори вие, учителю — всички ние. Няма как да избягаме от това. Мисля, че Хануман разбира това по-ясно от всички.
— И ти не можеш да му го простиш, нали?
— Не… не мога да простя на себе си.
— Аххх.
— Преди се надявах, че във възспоменуването има път. Път към… невинност.
— Значи изобщо не си открил отговора в древните еди, така ли?
— Преди си мислех, че съм го открил — каза Данло. — Бях толкова близо. Но… не.
— Шайда е плачът на света — каза Стария отец, цитирайки стих от Песента на живота, на която някога го бе научил Данло. — Аха, но не ти си създал света.
С привично движение Данло вдигна ръка, за да докосне перото в косата си, но перото го нямаше. Той се поклони на Стария отец и отвърна:
— Шайда е пътят на човек, що убива други хора. Имаше човек, който Хануман можеше да стане. Наистина прекрасен човек. И аз… го убих.
— И си открил, че не е възможно да приемеш това убийство.
— Съжалявам, учителю. Трябва… да ви разочаровам.
Стария отец се усмихна загадъчно и каза:
— Не. Точно обратното.
Стояха на влажния пясък, гледаха се и се усмихваха. Късният следобед отминаваше. На запад, където океанът беше дълбок, облаците се бяха отдръпнали и на хоризонта се виждаше пламтящото слънце. Небето гореше и водите кипяха в тъмночервено и златно. Тъй като скоро щеше да е тъмно, а фравашите не обичат да замръкват навън, Стария отец се приготви за тръгване. Той за последен път докосна флейтата на Данло и изсвири кратък благослов. (А може и да бе цинична ария — с фравашите човек никога не е сигурен.) И после изцяло отвори двете си очи и му каза:
— Но как ще живееш сега, пилоте? О хо, какво ще правиш?
Данло посочи на изток към първите звезди на нощта, които блещукаха между облаците.
— Там има богове — каза той. — Навярно баща ми все още е жив… някъде. Ако мога, ще го открия. Ще открия който и да е бог. Веднъж Хануман ми зададе въпрос — сега това е моят въпрос: ще запитам боговете дали вселената е можела да бъде създадена различна. Хала, а не шайда. Боговете знаят. Боговете творят безкрайно, така че трябва да знаят.
Скоро, каза Данло, щял да излезе във вселената, не за да открие центъра й, нито за да намери лек за болест, за която няма лек, а просто защото бил пилот от Ордена и имал Цел и задача. Звездите умирали и даже да нямало спасение от злото, поне можело да се предотврати унищожаването на цялата галактика.
Реакцията на Стария Отец беше странна. Очите му бяха отворени, но лишени от светлина, сякаш съзнанието му бе отлетяло към небето. Макар че стоеше само на метър от него на потъващия в мрак бряг, той като че ли гледаше надолу към Данло и в същото време напрегнато се вглеждаше в самия себе си. От него лъхаше ужасен студ. Сякаш искаше да му каже нещо. Но за първи път — при това само за миг — този Стар отец от фравашката раса не можеше да говори.
— Учителю… става късно — каза Данло. Накрая огромната вълна на съзнанието се върна в очите на Стария отец и той тихо подсвирна.
— Оххх, наистина става късно — трябва да се сбогуваме. Може да мине много време преди да се върнеш.
Данло сведе глава и погледна към малките черно-бели зрънца пясък под обувките си.
— Струва ми се… че никога няма да се върна — промълви той.
— Тогава трябва да те помоля да ми дадеш подарък преди да се разделим — каза Стария отец.