— Ти, изглежда, разбираш тези… хора — каза Данло на Стария отец, поглади корема си и погледна корема на Стария отец или по-скоро погледна под него към косматия му двоен член. И неочаквано попита: — Фравашките жени с две йони ли са? Фравашите също ли имат йерархия на отвращение към отворите?
— Не — отвърна Стария отец, довърши чая си и остави чашата на килима. — Отговорът и на двата ти въпроса е „не“.
— Защо тогава ти имаш два члена?
— А ха, толкова нетърпелив! Разбираш ли, горният член… — той протегна ръка между краката си, повдигна члена си в шепа и дръпна краекожието назад, за да разкрие влажната, червена главичка — …се използва само за секс. Долният е за пикаене.
— Аха.
Стария отец продължи да свири и каза:
— Няма йерархия на отвращението. Но, о хо, по-младите фраваши, поне някои от тях се отвращават, че човешките мъже използват една и съща тръба и за пикаене, и за секс, както всички се отвращават, че скутарите използват един и същ край на тръбата и за ядене, и за отделяне.
Данло погледна члена на Стария отец и се зачуди как можеше да твърди, че е мъж — или по-точно старейшина на племето си, — щом членът му не беше обрязан? Дълго слуша красивата, смущаваща мелодия на Стария отец преди да го попита за това.
— Аххх, различни народи — отвърна Стария отец, спря да свири и изцяло отвори и двете си очи. — Различни мозъци, различни самоопределения, различен живот! Мъжът е мъж е мъж — фраваши: така е, да, разбираш ли го, Данло, мислиш си, че знаеш така, както огледалото отразява всичко, нали така мислиш? Огледалото: то те обвързва в глейвиране.
— Не разбирам.
— Още ли не си се запитал защо цивилизованият живот е толкова различен от живота на твоите алалои?
В този момент Данло си задаваше точно този въпрос. Той затаи дъх за миг, защото се страхуваше, че това безкрайно странно извънземно животно може да бръкне в ума му и една по една да изтегли мислите му. Накрая събра смелост и погледна Стария отец право в слънчевите очи.
— Можеш ли да влезеш в главата ми така, както човек влиза в пещера? Можеш ли да виждаш мислите ми?
— Аххх, разбира се, че не. Но мога да виждам сенките на мислите ти.
— Сенките на мислите ми ли?
Стария отец взе чашата си от килима и я вдигна срещу светлината на глобуса.
— Както истинските предмети хвърлят сенки, по които може да се определи формата им, така е и с мислите. Така е, да: сенките на мислите. Сенките на твоите мисли са ясни като сянката на тази чаша. Мислиш си, че народът на Града — и фравашите! — трябва да е безумен.
— Ти наистина виждаш мислите ми!
— А ти глейвираш! — усмихна се Стария отец. — Глейвираш, а човешките същества са майстори на глейвирането. Глейвиране: да си измамно мил към самия себе си, безсмислено да ласкаеш светогледа си. О, Данло, ти приемаш, че възгледите ти за света са истински единствено на основата на собствената си реакция. Каква реакция, какъв опит, какво необичайно изкуство на живеене? Погледни разрезите по члена си. Дърветата и скалите в гората са живи — казваш ти. Целият живот е свещен! Майка ти ти е казвала много думи, нали? Откъде знаеш онова, което знаеш? Откъде го е знаела майка ти и нейната майка преди нея? Алалоите имат двеста думи за лед, научих аз. Какво щеше да виждаш, ако имаше само една дума? Какво можеш да видиш? Народът на Никогея: той има много думи за онова, което ти познаваш само като „мисъл“. Би ли искал да научиш тези думи? Разбираш ли! Когато гледаш към ледено поле, ти си слагаш очилата, за да не те ослепи. И така, когато гледаш към света, ти си слагаш очилата на обичая, навика и племенните мъдрости, за да не те подлуди истината. Аххх, истината — кой не би искал да види света точно такъв, какъвто е? Но вместо това ти го виждаш отразен в собствения си образ; виждаш себе си отразен в образа на света. Винаги. Огледалото — то е винаги там. Глейвиране, глейвиране, глейвиране. Ето какво прави глейвирането: то задържа умовете ни на определено място, в традиционно познание или начин на мислене, в ограничена представа за самите нас. И така ни обвързва със самите нас. А щом сме себеобвързани, как изобщо можем да виждаме истините отвъд? Как изобщо можем да виждаме истински?
— Песента на живота разказва за виждането — рече Данло. — На втората сутрин от началото на света, когато Ахира отворил очи и видял свещената планина, наречена Куейткел, дълбоките води на океана, непроменливи и вечни, и истината за света.
— А ха — каза Стария отец. — Дарих ти любимата си флейта и сега ще ти дам още един дар, една обикновена дума: „епистан“. Това е зависимостта или потребността да знаеш нещо като абсолютно вярно.
— Но истината си е истина, нали така?