— Но какво мога да ви дам?
Стария отец погледна флейтата му.
— Защо не песен?
— Каква… песен?
— Нещо, което си съчинил сам. Нещо странно и диво, и все пак носещо мир. О хо, ти си Данло Миромъдрия, нали?
Данло се усмихна и сви рамене. После вдигна флейтата към устните си и засвири. Поток от бавни, ниски звуци се понесе над брега. Трябваше да свири силно и с много дъх, иначе мелодията щеше да се загуби във вятъра. Беше проста песен, песен, която постоянно се повтаряше с леки изменения. Можеше да я свири вечно и да не стигне до край или кулминация и в същото време се долавяше бавно напредване към завършеност на звука, което загатваше за безпределни възможности. Стария отец слушаше песента неподвижно, с почти съвсем затворени очи, в позата на фраваши, който иска съвършено да си спомни някаква мелодия. Очевидно музиката му харесваше. Накрая, разбрал, че Данло няма намерение да спре, по време на една пауза между звуците той го докосна по челото. И каза:
— О хо, вече трябва да си вървя, но ти трябва да свириш. Ха, ха, о хо, роден си да свириш.
По този начин Стария отец каза сбогом на любимия си ученик. Подсвирна, усмихна се и се засмя, и после се обърна, за да поеме дългия път към дома си. Звукът на смеха му — богат и състрадателен — дълго кънтеше над брега. И странно, изобщо не пречеше на музиката.
През цялото време, докато се смрачаваше, Данло стоя сам край водата и свири на своята шакухачи. Скоро стана тъмно и студено. Вятърът отвя облаците надалеч и небето постепенно стана черно като пилотска роба. Звездите блестяха в огромен кръг. Той вдигна поглед към тези студени, ярки светлини и звукът на песента, която свиреше, се загуби сред огромните разстояния. Съзвездията, които познаваше още от детството си, бяха невероятно далечни и все пак изглеждаха много близо, като блесналите вълни, прииждащи към краката му. Той свиреше ли свиреше и в него отекваше последният въпрос на Стария отец: какво щеше да прави? Вслушваше се в протяжния, мрачен рев на океана и очакваше да открие отговора. Можеше да чака вечно, защото това беше чудото и тайнството на океана, начинът, по който искреше на звездната светлина, винаги в очакване, винаги еднакъв и все пак винаги в движение, винаги зовящ, винаги удивителен с нови звуци и творения. Макар че вече бе съвсем тъмно, Данло се вслушваше в крясъците на гмурците, чайките и другите морски птици, които обичаха да летят нощем. Вслушваше се, за да чуе и рядката песен на снежния бухал. Накрая, в небитието на този единствен звук за който копнееше най-силно, в тътнещата тишина на морето той откри отговора си. Щеше да продължи да свири собствената си песен и никоя друга. Щеше ясно да погледне всичко, което е направил. Беше създал Хануман — това бе истина на вселената, прекалено ужасна, за да я отрече. И Хануман го беше създал. Проблемът сега, както щеше да е и винаги, бе да каже „да“ на такива пречупени, омразни създания. Но ако беше достатъчно силен, ако бе достатъчно мъдър, можеше да направи нещо съвсем просто. Можеше да утвърди акта на самото създаване. Това чудо на обикновения живот. Животът, помнеше той, беше всичко. Може би някой ден отново щеше да се смее или да открие завършеност в любовта, но сега трябваше да му е достатъчно просто да живее, да живее безкрай.
И така, в една прекрасна вечер той стоеше сам край морето, вдигнал лице към звездите, и свиреше. И свиреше ли, свиреше ли, свиреше.