— Трябва да ти даря още една дума, от устните ми в твоя ум: „епистнор“.
— И какво е „епистнор“?
— Епистнор е невъзможността да знаеш абсолютната истина.
— Ако това е вярно — с усмивка отвърна Данло, — как да разбираме кои действия са подобаващи и кои не?
— Ах, много добре построен въпрос! — Стария отец седеше и подсвирваше омайваща мелодия. Известно време очите му бяха притворени.
— И какъв е отговорът на въпроса? — попита Данло.
— О хо, иска ми се да знаех. Тъжно ми е да го кажа, но ние фравашите сме много по-добри в задаването на въпроси, отколкото в отговорите им. Обаче. Обаче възможно ли е истината за едного да е безумие да друг?
Данло се замисли за това, докато слушаше свиренето на Стария отец. Нещо в музиката го разстройваше и докосваше отвътре, почти сякаш звуковите вълни удряха направо сърцето му и го караха да бие по-бързо. Той разтри гърлото си, преглътна и рече:
— На брега, когато вдигнах копието да те убия, мъжът с черната кожа ме погледна така, сякаш съм безумен.
— О, това е било нелюбезно от негова страна. Но Луистър — той се казва така — Луистър е благороден мъж, най-благородният от мъжете. Отдал се е на ахимса и не може да понася насилието.
— Той ме нарича Данло Дивия.
— Е, струва ми се, че ти си много див.
— Защото ловувам животни за храна ли? Как си мисли Луистър, че ще оцелее извън Вълшебния град, ако не ловува?
— А ти как си мислиш, че ще оцелееш в Града, ако не се научиш на цивилизован живот?
— Но ако се науча на живота на безумни мъже… тогава няма ли и аз да обезумея?
— Човешките същества в Никогея имат своя собствена истина, Данло, както сам ще видиш. И чуеш.
После музиката на Стария отец се усили и Данло можеше да я почувства в корема си. Това беше музика на поразителни нови хармонии, музика, изпълнена с копнеж и неувереност. Фравашките Отци майсторски използват музиката, за да манипулират емоциите на тялото и ума. Преди десет милиона години, живеещи на уплашени, разпокъсани групи, прафравашите усъвършенствали използването на звука като защитно оръжие срещу хищниците. Тези примитивни звуци се бяха развили в могъща музика. Фронталните лобове на мозъка на всеки фравашки Отец изцяло са заети със създаването и тълкуването на звука, особено звуците на думите и музиката. Те използват музиката като средство, за да унижават съперниците си, да успокояват болни бебета или да ухажват неомъжените женски от клановете си. Всъщност фравашите са започнали да възприемат действителността от музикална гледна точка или по-скоро да „чуват“ музиката, отекваща във всички неща. За тях всеки ум има определен ритъм и тоналност, теми, които се изграждат, украсяват и повтарят, като мелодията на соната; във всеки ум има и по-дълбоки хармонии и дисонанси и те с радост пеят на душите на всеки, който ги слуша. Данло естествено си нямаше и представа от това развитие. Някаква част от него обаче — дълбоката, слушаща част — знаеше, че музиката на Стария отец вътрешно го побелява. Внезапно му се пригади и той притисна ръце към пъпа си. Гаденето си проби път до ума му и Данло се разтревожи, че това кратко, тясно разбиране на Вълшебния град някак си е изопачено или измамно. Той започна да разтрива корема си с юмрук и каза:
— Откакто се събудих в леглото си се чудя… за много неща. Но най-много се чудя защо никой не се моли за душите на убитите животни.
— Никой не се моли, така е.
— Защото не знаят, че трябва!
— Да се молиш за животните е твоята истина, Данло.
— Нима намекваш, че истината на Молитвата за Мъртвите не е абсолютно вярна?
— Аха, истината — ти си почти готов за нея — отвърна Стария отец и пак почна да пее. — Различни народи, различни истини.
— Но каква истина би могъл да притежава един безумен народ… че да не знае имената на животните или да не се моли за тях по време на пътуването им към другата страна на деня?
Въпреки че гласът на Данло трепереше и че трябваше да преглътне обратно горещите си стомашни сокове, за да не повърне, въпреки че част от вътрешния му свят се разпадаше като малку под тежък ботуш, той бе готов да научи нещо фантастично, някаква ужасна нова истина или начин на мислене. Каква можеше да е тази нова истина обаче, беше невъзможно да си представи.
— Данло — каза Стария отец, — месото, което си ял в моя дом, не е месо от животни.
— Какво!
— В хранителни вани се отглеждат клетки, които са програмирани да растат, да се размножават, да…
— Какво!
— Аххх, трудно е да се обясни.
Сега и двете очи на Стария отец бяха отворени, два златни пожара, пламтящи със задоволство и радост. Наслаждаваше се да причинява на Данло психическа болка. Той беше фраваши, а фравашите не без основание са известни като „светите садисти“. Истина от болка — това е разпространена фравашка поговорка. Стария отец не обичаше нищо повече от това да причинява ангслан, свещената болка, болката, която идва от висше разбиране.