— Саня — каза той, — Юкио, Чокло, Джему… — След известно време гласът му изтъня и Данло зашепна.
Накрая замълча като Соли, който стоеше до него. Не можеше да види лицата на всички, за да каже имената им. Някои от мъртвите лежаха по корем, полузаровени в снега. Други — повечето бяха бебета — бяха покрити с труповете на майките си. Данло тръгна сред мъртвите и потърси мъжа, когото наричаше свой баща. Откри Хайдар до Чандра, жената, която го беше осиновила още като новородено. Двамата лежаха заедно, заобиколени от Силехе, Чокло, стария Лилуйе и други от тяхното семейство. Хайдар бе нисък мъж, но мускулест и с невероятно широки рамене. Той винаги се беше държал внимателно и мило и Данло не можеше да разбере как толкова силен мъж може да е умрял. В смъртта си, след като неговата анима го бе напуснала през устните му, Хайдар изглеждаше смален. Момчето коленичи между него и Чандра. Дланта на Хайдар беше разтворена и почиваше върху челото на Чандра. Данло я хвана. Бе голяма, но в нея нямаше сила и живот. Бе студена като месо, почти толкова студена, че да започне да се втвърдява като лед. Лицето на Чандра също беше студено. Косата край ушите й бе покрита с пластове бледочервена течност. Част от нея беше засъхнала преди дни, а кръвта на смъртната й агония бе само на няколко часа и тепърва започваше да замръзва. Данло отметна гъстите коси от челото й и погледна милите й кафяви очи — бяха отворени и почти толкова твърди, колкото камъните наоколо. В тези очи нямаше нищо — нито радост, нито светлина, нито болка. Това й беше особеното на смъртта, че болката бързо напускаше тялото, заедно с анимата. Данло се обърна, докосна студеното чело на Хайдар и затвори собствените си очи, в които пареха сълзи. Искаше му се да зададе на баща си най-простия от всички въпроси: ако смъртта е толкова спокойна и безболезнена, защо всички живи същества предпочитат пред нея живота?
— Данло, време е да подготвим шейните — внимателно каза Соли, който стоеше над него.
— Не — отвърна Данло, — не още.
— Моля те, помогни ми — имаме още много работа.
— Не. — Данло седна на пода и отпусна едната си ръка върху очите на Хайдар, а другата върху тези на Чандра. — Хайдар, алашариа ла шантих — каза той. И после: — Чандра, майко моя, премини оттатък в мир.
— Стига вече — рече Соли и разреши косата му. — По-късно ще има време за молитви.
— Не.
— Данло!
— Не!
Соли сви рамене и се вгледа в дълбините на пещерата.
Светлината на огньовете се отразяваше в блестящите черни стени.
— Шейните трябва да се подготвят — тихо каза Соли. — Когато свършиш, ела навън да погребем деваките.
Вечерта започнаха да погребват племето си. Работеха колкото могат по-бързо, събличаха телата и от петите до челата ги натриваха с тюленова мас. Данло знаеше, че по време на пътуването им до обратната страна на деня на душите ще им е студено и маста ще им помогне. Товаренето на труповете на шейните и откарването им до гробището над пещерата бе ужасна и изтощителна работа. Някои от неговите племенни сестри бяха умрели преди много дни и плътта им беше станала тъмна и мека като загнил кръвноплод. Нямаше да е толкова ужасно, ако незабавно бяха вадили телата и ги бяха слагали в снежните преспи, за да замръзнат. Но в гората имаше мечки и глутници вълци. Събраха съчки за огньовете на входа на пещерата, та да държат дивите зверове на разстояние — впрегатните кучета познаваха огъня и не се страхуваха от него. После решиха да отидат на лов за шагшаи и да погребат останалите от племето като се върнат. Одраха големите бели космати животни и ги нарязаха за храна, иначе гладните кучета щяха да прегризат ремъците и да влязат в пещерата, привлечени от смрадта на леш.