— Да пътуваме на запад може би няма да е разумно — отвърна след дълго мълчание Соли и отпи от кръвния чай. Данло го наблюдаваше как повдига чашата към устата си — очите му изглеждаха забулени в пара и потайност.
— Какво друго можем да направим?
— Можем да останем тук, на Куейткел. Тук е нашият дом.
Данло вдигна ръка към очите си и мъчително преглътна буцата в гърлото си — там сякаш бе заседнало парче месо.
— Как можем да останем тук? Няма жени, които да ни правят дрехи, няма вече момичета, които да пораснат и да ни станат съпруги. Не остана никакъв живот, как можем да останем и ние?
Соли мълчаливо отпи от чая си, а Данло продължи:
— Грешно е да оставим живота да свърши, нали? Да остареем и никога да нямаме деца? Да му позволим да умре — това не е ли също шайда?
— Да. Живот. Шайда — най-после отвърна Соли. — Шайда.
Нещо в начина, по който Соли гледаше чая си, накара Данло да изпита остра болка над черния си дроб. Тревожеше се, че Соли тайно го обвинява, че е довел шайдата в племето им. Възможно ли беше? — зачуди се момчето. Можеше ли той, със странното си младежко лице и дивотата си, да доведе бавното зло и в племето на патуините? После изпита срам от тези си мисли, усети го да пламва дълбоко в гърдите си и зад очите си. Опита се да заговори, но гласът му му изневери.
Соли разбърка с показалец хладкия си чай. Двата пръста до него бяха отрязани — белезите по чуканчетата бяха бели и лъскави.
— На изток — най-после каза той — е Вълшебният град. Някои го наричат Града на светлината или… Никогея. Можем да идем там.
Данло внезапно се стресна. Сърцето му се разтуптя както в момента, в който за пръв път се готвеше да прониже с копие нападащ мъжки шагшай.
— Вълшебният град! — възкликна той. — Наистина ли си бил там? Вярно ли е, че в него живеят сянкохора? Хора, които никога не са били раждани и никога няма да умрат?
— Всички човеци умират — тихо отвърна Соли. — Но някои във Вълшебния град живеят почти вечно.
Всъщност Соли знаеше всичко за Вълшебния град, защото беше прекарал там голяма част от живота си. И знаеше всичко за Данло. Знаеше, че истинските му родители са Катарин Провидцата и Малъри Рингес, които също бяха живели там. Знаеше тези неща, защото той бе истинският дядо на Данло. Но реши да не му разказва подробностите за произхода му. Вместо това отпи от чая и после рече:
— Има нещо, което трябва да знаеш. Хайдар щеше да ти го каже догодина, когато ти станеше мъж, но Хайдар премина оттатък и сега не е останал кой друг да ти го каже освен мен.
Навън вятърът брулеше с пълна сила и Данло се заслуша в него. Хайдар го беше научил на търпение — можеше да е търпелив, когато се налагаше, даже когато вятърът виеше диво и отчаяно, даже когато бе трудно да е търпелив. Данло гледаше Соли и беше сигурен, че той ще му се разкрие нещо ужасно важно.
— Хайдар и Чандра — с мъка започна Соли — не бяха твоите истински родители. Истинските ти родители дойдоха от Вълшебния град. Дойдоха в племето преди петнайсет години. Майка ти умря при твоето раждане и Хайдар и Чандра те осиновиха. Ето защо се различаваш от братята и сестрите си. Повечето мъже от Града изглеждат като теб, Данло.
Гърлото на Данло се стегна, че той едва можеше да говори. Разтърка очи и успя да каже:
— Моите истински родители… Има и други, които изглеждат като мен, така ли?
— Да, във Вълшебния град. Не е шайда да имаш лице като твоето — ти не си довел шайдата при нашето племе.
Обяснението на Соли охлади срама на Данло, че е останал жив. Но и породи стотици други въпроси.
— Защо истинските ми родители са дошли на Куейткел? Защо? Защо не съм роден деваки като всички останали?
— Не си ли спомняш?
Данло стисна очи. Спомняше си нещо. Имаше отлична памет, в някои отношения наистина забележителна. Беше наследил майчината си „памет за картини“ — когато затвореше очи, можеше да си представи точните цветове и очертания на всяко събитие в живота си. Веднъж, преди две зими, въпреки предупрежденията на Хайдар той необмислено отиде сам на лов за копринокоремести глигани. Едно от животните го откри в гъсталак от млади каменни дървета, нападна го и още преди Данло да успее да вдигне копието си, разпори бедрото му с бивните си. Имаше късмет, че остана жив, но не това бе най-важният му спомен. Не, онова, което виждаше винаги, щом си помислеше за онзи ден, беше финият шев на Чандра, с който бе затворила раната. Можеше да види костената игла, преминаваща през окървавената му опъната кожа, прецизните бодове, всяка извивка на особения възел, който Чандра използваше, за да затвори раната. Вътре в себе си той пазеше цяла вселена от такива възли от спомени, но поради някаква причина почти не си спомняше първите четири години от своя живот. Някъде дълбоко в него имаше блед образ на мъж, мъж с пронизващи сини очи и тъжно лице. Но не можеше ясно да го види.