— И после е тайното познание, нали? Песента на предците?
— Не, след болката идва ужасът. Чистият ужас. Данло знаеше, че Соли се опитва да го уплаши, затова се усмихна, за да скрие страха си. Въздухът в колибата бе изпълнен с пара от кипящия чай и от ритмичните им издишвания — това беше селура, влажен студ — не толкова студен, колкото белият студ, но достатъчно, за да оближе кожата му като жаден тюлен и да го накара да потрепери. Той се сгуши в кожите си и се опита да се стопли. През целия си живот беше чувал от по-големите момчета и младите мъже слухове за прехода към мъжественост. Било като да умреш, веднъж му каза Чокло, да умреш абстрактно, ур-алашара — като да преминеш оттатък, но не от обратната страна на деня, а да идеш при някого и да откриеш в него нов, тайнствен свят. Замисли се какво ли ще е да го направи и се помъчи да заспи, но беше прекалено изпълнен със смърт и живот, прекалено изпълнен със самия себе си. Изведнъж цялото му тяло неконтролируемо затрепери. Изпита непреодолимото чувство, че животът му, всяко негово денонощие ще е крайно опасно, сякаш минава по снежен мост над дълбока пропаст. Изпълни го свръхвъзбуда от очакване да извърши този вечен преход. И тогава дълбоко в него се появи ново знание, внезапно и важно: той обичаше своята тъмна, дива част, както обичаше живота. Тимиура хала, следвай обичта си, следвай съдбата си — не беше ли това учението на стотици поколения от неговия народ? Ако умреше по време на прехода от дете към мъж, ако умреше вътрешно или от истинска смърт с кръв и болка, щеше да е умрял в търсене на живот, а това сигурно беше най-голямата хала, която може да направи човек. Треперенето престана и той усети, че се усмихва.
— Ужасът не е ли просто лявата ръка на съдбата? — попита Данло. — Ще ме преведеш ли през прехода ми утре?
— Не, утре ще идем на лов за шагшаи. Ще идем на лов, после ще се нахраним и ще се наспим, за да възстановим силите си.
— И после? Соли потърка носа си и погледна момчето.
— И после, ако си достатъчно силен и запазиш куража си, ще станеш мъж.
След четири дни, по здрачаване, пристегнаха кожите си и изминаха краткия път до Зимната пъпка, недалечен хълм, на който девакските мъже провеждаха тайните си церемонии. Данло нямаше право да говори, затова мълчаливо се носеше на ските си след Соли. Докато забиваше щеките и се оттласкваше в снега, той се вслушваше в звуците на гората: в чуруликането на гмурците, чиито коремчета бяха пълни с плодовете на дърветата ю; в цъкането на хлъзгарите, полуизлезли от леговищата си, за да предупредят събратята си, че наблизо има опасност; във вятъра, който брулеше хълмовете и шумолеше из натежалите от сняг дървета. Беше странно, че може да го чува далеч преди да усети как щипе лицето му. Данло търсеше да чуе във вятъра дрезгавия глас на Хайдар и на другите си предци. Но вятърът си бе просто вятър — студеният, ясен дъх на света. Още не беше навлязъл в мечтаното време, в което предсмъртните стонове на майка му щяха да се сливат с воя на вятъра. Светлината изтляваше, дърветата губеха зелените и червените си багри и гората се изпълваше с мирис на замръзнала нощ и с живот.
Мълчаливо се изкачиха по полегатия склон на Зимна пъпка. На върха на хълма не растяха дървета и той беше гол като темето на старец, чиято коса е опадала. Около голям кръг в снега бяха забити дървени колове. На всеки кол бе закачен череп на различно животно. Имаше стотици черепи: огромният череп с бивни на тууа, мамута; черепите на нунките и дългите, заострени черепи на снежната лисица и вълка; имаше много, много по-малки черепи, тези на птиците Ейейе, Гунда, Ракри и Ахира, снежния бухал. Данло никога не бе виждал такава гледка, защото момчетата от племето нямаха право да се приближават до Зимна пъпка. В здрача кръгът от сивкавобели черепи изглеждаше зловещ. Данло знаеше, че всеки мъж трябва да намери сред черепите своя дофел, своето друго аз, онова животно, което никога повече няма да ловува. Неговият дофел щеше да го отведе в мечтаното време и щеше да го насочва по-късно, през всичките дни от живота му. Освен тази общоизвестна информация Данло не знаеше почти нищо за предстоящото.
Соли се оттласна на ските си и го въведе в кръга. По средата имаше платформа от трамбован сняг, ориентирана изток-запад.
— Когато започнем — каза Соли, — трябва да легнеш тук с лице към звездите. — Той му обясни, че според традицията момчето трябва да легне върху гърбовете на четирима коленичили мъже, но тъй като всички мъже бяха преминали оттатък, трябваше да се задоволят с платформата. Около нея имаше натрупани купчини съчки. Соли ги запали една по една и скоро запламтяха десетки огньове. Те нямаше да позволят Данло да измръзне до смърт.