- Има поне едно странично предимство, ако приемеш случая - замисли се тя. — Това ще ти даде възможност да разгледаш църковната антична колекция. Само Бог знае какво наистина са заключили в складовете си.
- Бог и папите - коригира я Габриел. - Но материалът е прекалено много, за да успея да го прегледам сам. Ще се нуждая от помощта на някого, който разбира нещо от антики.
- Моята помощ?
- Ако Службата не беше те уловила в мрежите си, ти щеше да си професор в някой добър италиански университет.
- Вярно е - отвърна тя. - Но аз изучавах история на Римската империя.
- Всеки, изучавал римляните, знае нещо за техните артефакти. А твоите познания за гръцката и етруската цивилизация са далеч по-добри от моите.
- Боя се, че това не означава много, скъпи.
Киара присви вежди, преди да вдигне чашата с вино към устните си. Видът й се промени забележимо след пристигането им в Рим. Седнала, както сега, с пусната коса до раменете и с блеснала матова кожа, тя забележително приличаше на онази опияняваща млада италианка, която Габриел срещна за пръв път преди десет години в средновековното венецианско гето. Сякаш травмите от толкова много продължителни и опасни операции бяха изтрити. Само леката сянка от загубата падаше върху лицето й. Тя си оставаше там заради детето, което пометна, докато бе отвлечена от руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. След това не можеше да зачене. Киара тайно се беше примирила с перспективата, че тя и Габриел може никога да нямат деца.
- Има и още една възможност - заговори тя.
- Каква?
- Че доктор Клаудия Андреати се е покачила на върха на базиликата в състояние на емоционално объркване и е скочила към смъртта си.
- Когато я видях снощи, не ми заприлича на объркана жена. Всъщност... - Гласът на Габриел пресекна.
- Какво?
- Стори ми се, че искаше да ми каже нещо.
Киара замълча за момент.
- За колко време Донати ще ни осигури документите й? - попита най-накрая тя.
- Ден-два.
- И какво ще правим междувременно?
- Мисля, че трябва да я опознаем малко по-добре.
- Как?
Габриел й показа връзката ключове.
Тя живееше от другата страна на реката, в Трастевере, в избелял стар дворец, превърнат в жилищна сграда с апартаменти. Габриел и Киара минаха два пъти покрай входа, докато се решат да действат. После, при третото минаване, Габриел приближи до вратата със спокойната увереност на човек, който има работа в сградата, и бутна Киара вътре. Фоайето беше полутъмно и те откриха пощенската кутия на Клаудия, пълна с поща, несъбирана от няколко дни. Габриел извади всичко и го пусна в дамската чанта на Киара. После я поведе към широкото централно стълбище и започнаха да се изкачват заедно.
Не мина много време и Габриел усети как го поглъща познатото усещане. Шамрон, неговият учител, го наричаше „оперативна тръпка“. То го караше да ходи на пръсти, приведен леко напред, и да си поема дъх с равния ритъм на вентилатор. И го караше инстинктивно да предполага най-лошото: че зад всяка врата, край всеки тъмен ъгъл, дебне стар враг с пистолет, чакащ да прибере неплатен дълг. Очите му святкаха неспокойно, а слухът му, внезапно изострен, регистрираше всеки звук, независимо от това колко тих или обичаен бе той - плискането на вода в мивката, заглъхването на цигулков концерт, плача на неутешимо дете.
Именно този звук, на плачещо дете, последва Габриел и Киара до площадката на третия етаж. Габриел отиде до вратата на апартамент ЗВ и бързо прокара пръсти по бравата, преди да пъхне ключа в ключалката. После превъртя безшумно и двамата се вмъкнаха вътре. И веднага осъзнаха, че не са сами. Обляна от светлина, ридаеща тихо, там седеше доктор Клаудия Андреати.
6.
ТРАСТЕВЕРЕ, РИМ
Жената не беше Клаудия, разбира се, но приликата ги изуми. Сякаш Караваджо бе нарисувал портрета на жената куратор, а после, доволен от творението си, бе създал точно копие, до най-малкия детайл същия мащаб и композиция, същите черти, същата пясъчноруса коса, същите бистри сини очи. Сега копието огледа мълчаливо Габриел и Киара миг преди да изтрие една сълза от буза* та си.
- Какво правите тук? - попита тя.
- Аз съм колега на Клаудия от музея - отговори неясно Габриел. Внезапно осъзна, че се взира твърде съсредоточено в лицето на жената. Рано тази сутрин, на излизане от базиликата, Луиджи Донати спомена нещо за сестра, живееща в Лондон, но пропусна да каже, че са еднояйчни близначки.
- Работили сте с Клаудия в отдела за антики? - попита тя.