- А после?
- Кажи на монсеньора, че той ще узнае пръв.
Свещеникът стана рязко и извинявайки се със спешен въпрос, изискващ вниманието му, тръгна обратно към Ватикана. Габриел пъхна найлоновата чантичка в джоба на палтото си, поколеба се за момент, а после набра автоматично един номер на своето „Блекбъри“. Дрезгав мъжки глас отговори на иврит. Габриел промърмори няколко думи на същия език и бързо прекъсна връзката, преди мъжът от другия край да успее да възрази. После седя там, докато над тясната уличка падне мрак, чудейки се дали току-що не е направил първата си грешка.
Имаше малко по-неблагодарни длъжности от това да си шеф на централа, работеща за Службата, в Западна Европа. Шимон Пацнер, шеф на щедро осигурения с персонал разузнавателен пост в израелското посолство в Рим, бе носил това бреме по-дълго от всички останали. Периодът на службата му съвпадна с бързото сриване на израелската обществена репутация сред всички европейци. Докато някога страната му се смяташе за дребен дразнител, сега европейците възприемаха ционистката инициатива с почти всеобщо презрение и неуважение. Израел вече не се славеше като маяк на демокрацията в неспокойния Близък изток; той се превърна в разбойник извън закона, окупатор и заплаха за световния мир. Пос-ловично нетактичен, Пацнер не направи почти нищо в помощ на своята кауза. Високо в списъка с италиански оплаквания стоеше поведението му по време на събрания. Стандартният му отговор, когато му задаваха въпроси за израелската тактика и операции, бе да напомни на братята си, че без гибелното поведение на европейците Израел изобщо нямаше да съществува.
Габриел намери Пацнер да седи сам на каменна пейка пред галерия „Боргезе“. Нисък и набит, той имаше стоманеносива коса и сипаничаво лице. Поздрави Габриел формално на италиански, после предложи да се разходят. Тръгнаха на запад през градината по пътека, обрамчена с пинии. Студеният въздух бе силно напоен с миризма на влажни листа, пушек от изгорели дърва и готвено - миризмата на Рим в една зимна вечер. Пацнер развали аромата, запалвайки цигара. Настроението му изглеждаше по-лошо от обичайното, но той винаги бе труден за разгадаване. Рим го дразнеше. Поне за Пацнер той винаги си оставаше столицата на една империя, разрушила Втория храм и разпръснала евреите по целия свят. Беше злопаметен. Няколко пъти Габриел бе изпитвал това на гърба си.
- Предполагам, че си се обадил случайно - каза най-накрая Шимон. - Ние трябваше да си поговорим с теб.
- Ние?
- Не се изнервяй, Габриел. Никой на булевард „Цар Саул“ няма намерение да прекъсва отново оттеглянето ти, не и след всичко онова, което преживя в Саудитска Арабия. Дори Стареца изглежда доволен този път да те остави на мира.
- Кога го видя за последно?
- Преди няколко седмици, когато бях в Тел Авив за ежегодната среща на шефовете на централи. Шамрон се появи традиционно на вечеря чак последната вечер. През цялото време стоя прав, угощавайки ни с истории за доброто старо време, но този път имах чувството, че върши всичко механично. Аз си мислех само за онези времена, когато бяхме хлапета. Спомняш ли си какво ставаше тогава, Габриел? Сякаш земята трепереше, когато Стареца влезеше в стаята.
- Спомням си - отговори сдържано Габриел и за миг се озова в двора на Художествената академия „Бецалел“ в Йерусалим в един слънчев септемврийски ден на 1972 г. Сякаш отникъде, там се появи дребен здрав мъж с отвратителни тъмни очила и зъби като стоманен капан. Той не каза името си, защото не беше необходимо. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина.
Както обикновено, онзи ден Шамрон бе дошъл добре подготвен. Знаеше например, че Габриел произхожда от род с поколения даровити художници, че говори свободно немски с подчертан берлински акцент и че е женен за своя колежка, студентка по изкуствознание, на име Савир. Знаеше също, че Габриел, отгледан от майка, оцеляла в нацисткия лагер на смъртта Биркенау, умее да пази тайни.
- Операцията ще бъде наречена „Божи гняв“ - каза му той онзи ден. - Не е за справедливост. Тя е чисто и просто за отмъщение - отмъщение за единайсетте невинни жертви в Мюнхен. - Габриел посъветва Шамрон да си намери някой друг. - Не искам някой друг - заяви Ари. - Искам теб.
Това бе един от многото спорове, които Шамрон щеше да спечели. Той винаги успяваше да манипулира Габриел да изпълни заповедта, винаги излизаше с някакво извинение, някаква дребна оперативна поръчка, за да може да държи талантливия си възпитаник в хватката на Службата. Шамрон желаеше Габриел да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард "Дар Саул“. Но Габриел, в един последен акт на неподчинение, отхвърли предложението, осигурявайки по този начин поста на стария си съперник Узи Навот. Известно време изглеждаше, че Навот ще действа като марионетка на Шамрон. Но сега, затегнал хватката си над Службата, Навот бе прогонил Шамрон в Юдейската пустиня, прерязвайки връзките на Стареца с разузнавателната служба, създадена от него по негов образ и подобие. Сега Шамрон живееше в нещо като вътрешно изгнание във вилата си с изглед към Галилейско море. Политиците и генералите, които някога търсеха съветите му, вече не биеха път до прага му. За да запълни свободното време, той ремонтираше стари радиоапарати и се опитваше да измисли някакъв начин да убеди Габриел, когото обичаше като свой син, да се завърне отново у дома.