Не е нужно да се казва, че генералът не спомена за ролята, която изигра бившият израелски шпионин и реставратор на художествени произведения Габриел Алон, или за макиавелианското споразумение, което те двамата сключиха на вечеря в „Ле Каве“. Не разкри и името, което прошепна в ухото на Габриел, когато се разделиха на тъмното площадче. Габриел изчака края на генералската пресконференция, преди да й звънне. От тона й стана ясно, че е очаквала обаждането му.
- На събрание съм до пет - обясни тя. - Какво ще кажете за пет и половина?
- При вас или при мен?
- При мен е по-безопасно.
- Къде?
- Вазата - поясни тя. А после линията замлъкна.
1 Хрупкави топчета ризото, поднесени със зелева салата. - Б. пр.
12.
„ВИЛА ДЖУЛИЯ“, РИМ
В град, пълен с музеи и археологически чудеса, „Вила Джулия“, италианското национално хранилище за етруско изкуство и антики, някак си успява да остане незабелязана. Посещавана рядко и пропускана често, тя се помещава в края на градините на Вила Боргезе, в невзрачен дворец, който някога е бил вила на папа Юлий III. През шестнадесети век вилата гледала отвисоко към градските стени на Рим и към полегатите златистокафяви склонове на хълма Париоли. Сега склоновете бяха осеяни с блокове, а под прозорците на старото папско убежище минаваше широк оживен булевард, който пешеходците пресичаха на свой риск. Буренясалият преден двор бе превърнат в паркинг от персонала. Очуканите калници и избелялата от слънцето боя бяха свидетели за ниските заплати на онези, които се трудеха неуморно в държавните музеи в Италия.
Габриел пристигна в 17,15 ч. и се качи на втория етаж, където в проста стъклена витрина стоеше вазата на Ефроний, смятана за един от най-големите шедьоври, създавани някога. Малко информационно табло разказваше заплетената история на съда - как е била открадната от гробница край Черветери през 1971 г. и продадена на музея „Метрополитън“ за изумителната цена от един милион долара, и как, благодарение на неуморните усилия на италианското правителство, тя най-накрая била върната в законния си дом. Културното наследство беше защитено, помисли си Габриел, оглеждайки празната зала, но на каква цена? Почти пет милиона души посещаваха „Метрополитън“ всяка година, а тук, в пустите зали на „Вила Джулия“, вазата стоеше сама с унинието на дреболийка, събираща прах на лавицата. Ако мястото й бе някъде, помисли си той, то бе гробницата на богатия етруск, който я бе купил от гръцки търговец преди две хиляди и петстотин години.
Чу потракването на високи токчета, обърна се и видя висока елегантна жена да идва по коридора откъм съседната галерия. Тъмната коса се стелеше нежно върху раменете й, а големите кафяви очи грееха интелигентно на лицето й. Кройката на костюма й предполагаше източник на доходи извън музея, както и бижутата, искрящи върху загорялата й от слънцето ръка, която тя протегна към Габриел. Задържа дланта му миг повече от необходимото, сякаш известно време бе очаквала да го види. Изглежда, добре осъзнаваше въздействието на външния си вид.
- Очаквахте някого с бяла лабораторна престилка?
- Познавам само един археолог - призна Габриел - и той винаги е изцапан с пръст.
Доктор Вероника Маркезе се усмихна за миг. Беше почти на петдесет, но дори под неласкавата халогенна светлина в музея тя лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Името й, когато бе прошепнато от генерал Ферари, изведнъж се стори познато на Габриел, защото се появяваше много пъти в имейлите на Клаудия. Сега той осъзна, че и лицето му е познато. Видя я за пръв път пред църквата „Санта Анна“, след приключването на погребалната меса за Клаудия Андреати. Тя стоеше малко встрани от другите опечалени, а очите й бяха фиксирани не в ковчега, а в Луиджи Донати. Нещо в погледа и спомни си Габриел, сякаш излъчваше някакво неясно обвинение.