- И опасни - допълни Габриел.
- Така изглежда. - Вероника понечи да запали цигара, но спря. - Съжалявам - извини се, връщайки я обратно в пакета. - Луиджи ми каза колко много мразите тютюневия дим.
- Какво друго ви е казал?
- Каза, че сте един от най-забележителните хора, които някога е срещал. Каза също, че от вас би станал отличен свещеник.
- Аз се грижа за картини, не за души. Освен това -допълни, - аз съм грешник без надежда за избавление.
- Свещениците също грешат. Дори най-добрите.
Тя изсипа три пакетчета захар в капучиното си и отпи внимателно. Габриел трябваше да мисли за случая, но не можеше да престане да се чуди как така животът на личния секретар на Негово Светейшество се беше пресякъл с жена като Вероника Маркезе. Представи си няколко сценария, но никой от тях не му се стори добър.
- Смятах, че шпионите трябва да умеят да прикриват мислите си - отбеляза тя.
- Официално съм пенсиониран.
- Добре. Защото очевидно сте любопитен за това откъде се познавам с Луиджи. Достагьчно е да се каже, че сме приятели от дълго време. Аз първа предложих прегледа на църковната колекция.
- Били сте загрижена, че може да има нещо незаконно?
- Да кажем просто, че при настоящите политически реалности, сметнах за разумно Луиджи да знае повече от потенциалните си врагове.
- От вас би станал добър адвокат.
- Аз съм адвокат - коригира го тя, - както и археолог.
- Защо не поискахте лично да направите прегледа?
- Колекцията не е моя. Освен това, Луиджи си имаше съвършен кандидат за работата и тя работеше на щат в музея.
- Клаудия.
Вероника Маркезе кимна бавно.
- Тя беше роден детектив. Работата й беше безупречна.
- Но когато прегледах бележките и изследователските й файлове, там не се споменаваше за никакви проблеми. Всъщност изглеждаше, че е дала чист сертификат на колекцията.
- Така е, защото я посъветваха да не записва откритията си.
- Кой я посъветва?
- Аз.
- Тя каза ли ви какво липсва?
- Нищо специфично, само че не може да даде обяснение за няколко десетки експоната. Нищо голямо - допълни бързо тя, - но те бяха с висока стойност, точно такива неща, които могат светкавично да осигурят престиж на някой арабски шейх или руски олигарх. Състави списък на експонатите и го занесе на стар приятел, който може би знаеше къде да ги намери.
- Роберто Фалконе?
- Точно така.
- А как така Клаудия е познавала човек като Фалконе?
- Той беше колега на баща й.
- Да не би да казвате, че бащата на Клаудия е работил за Роберто Фалконе?
- Не - отвърна Вероника Маркезе, поклащайки бавно глава. - Бащата на Клаудия никога не би работил за човек като Роберто Фалконе. Фалконе работеше за него.
Жената зад бара извъртя очи, за да покаже, че вече иска да затваря. Габриел и Вероника Маркезе допиха бързо капучиното си и излязоха. Падаше мрак, а в колонадата се вихреше бурен влажен вятър. Вероника замислено запали цигара и продължи да разказва на Габриел разни неща за Клаудия Андреати, които не бяха попаднали в личното й досие във Ватикана. Че е израснала в Тарквиния, древен етруски град на север от Черветери. Че баща й, Франческо Андреати, бил наемен селскостопански работник и допълвал оскъдните доходи на семейството със спило и лопата. Изглежда, е бил надарен с уникален талант за изравяне на антики от хълмовете на Лацио, талант, който можел да се сравни само със способността му да държи на разстояние карабинерите и мафията. Забогатял от разкопките си, макар че всички в Тарквиния го мислели за обикновен каменоделец. Така смятали и двете му дъщери.
- Кога са научили истината за него?
- Признал греховете си, докато умирал от рак. Разказал им също за закопания стоманен контейнер, където пазел находките си. Клаудия и Паола изчакали погребението му, преди да известят карабинерите. Тогава те били едва на шестнайсет години.
- Изглежда, че цялата тази случка се е изтрила от паметта на Паола.
- Не се изненадвам, че не ви е казала. Не е нещо, за което една дъщеря обича да си мисли. За нещастие, всички ние си имаме по някой престъпник някъде в семейната история. Боя се, че това е проклятието на Италия.