Габриел изля върху палитрата си малка локвичка разтворител, добави няколко гранули сух пигмент и разреди сместа с още разтворител, докато тя достигне желаната консистенция и Наситеност. После си сложи увеличителни очила и фокусира поглед върху дясната ръка на Христос. Тя висеше, както в „Пиета“ на Микеланджело, с пръсти, сочещи алегорично към ъгъла на надгробния камък. От няколко дни Габриел се опитваше да оправи малките драскотини по ставите на пръстите. Той не бе първият художник, борил се упорито с композицията; самият Караваджо бе нарисувал пет други версии, преди най-накрая да завърши картината през 1604 г. За разлика от предишната му поръчка - доста противоречива картина със смъртта на Богородица, която най-накрая била извадена от църквата „Санта Мария дела Скала“, - „Свалянето от кръста“ веднага била прославена като шедьовър и славата й се разнесла бързо из цяла Европа. През 1797 г. картината привлякла погледа на Наполеон Бонапарт, един от най-големите грабители на художествени произведения и антики в историята, и била откарана през Алпите в Париж. Останала там до 1817 г., когато била върната под опеката на папството и била окачена във Ватикана.
За няколко часа лабораторията бе на разположение само на Габриел. После, точно в десет часа римско време, той чу щракването на автоматичните ключалки, последвано от тежкото трополене на Енрико Бачи. Сетне дойде Донатела Ричи, експерт по Ранния ренесанс, която нашеп-на нещо успокоително на поверената й картина. След това се появи Томазо Антонели, една от звездите при реставрирането на Сикстинската капела, който винаги пристъпваше на пръсти през лабораторията с обувките си с каучукови подметки, промъквайки се като нощен крадец.
Накрая, в десет и половина, Габриел чу отчетливото почукване от ръчно изработените обувки на Антонио Калвези по линолеума на пода. Няколко секунди по-кьсно Калвези влезе вихрено през черната завеса като матадор. С рошавия кичур на челото си и с постоянно разхлабената си вратовръзка той приличаше на човек, закъсняващ за среща, на която предпочита да не отиде. Настани се на висока табуретка и задъвка замислено рамката на очилата си за четене, докато разглеждаше работата на Габриел.
- Не е зле - възкликна Калвези с искрено възхищение.
- Сам ли го направи, или Караваджо намина да се справи лично с реставрацията?
- Помолих за помощта му - отговори Габриел, - но него го нямаше.
- Наистина ли? Къде беше?
- Пак в затвора „Тор ди Нона“. Очевидно е бродил с меч по „Кампо Марцио“*.
- Пак ли? - Калвези се наведе по-близо към платното.
- Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не оправя тези пукнатини върху показалеца.
Габриел вдигна увеличителните си очила и подаде палитрата на Калвези. Италианецът реагира с помирителна усмивка. Самият той беше даровит реставратор - всъщност на младини двамата мъже бяха съперници, - но минаха много години, откак бе докоснал платно с четка за последен път. Сега през повечето време Калвези преследваше парите. Въпреки всичките си богатства, Ватиканът бе принуден да разчита на милостта на непознати да се грижат за необикновената му колекция от произведения на изкуството и антики. Нищожното договорено възнаграждение на Габриел беше частица от онова, което той печелеше от частни реставрации. Това обаче бе малка цена за единствената възможност в живота му да почисти картина като „Свалянето от кръста“.
- Някакъв шанс да привършиш скоро? - попита Калвези. - Иска ми се да я върна в галерията за Страстната седмица.
- Кога се пада тази година?
- Ще се престоря, че не съм чул това. - Калвези хвърли разсеян поглед към материалите върху масичката на Габриел.