Габриел застана безмълвен до Донати и вдигна поглед към „Страшния съд“. Край центъра на изображението, до левия крак на Христос, се намираше един от двата автопортрета, които Микеланджело бе скрил във фреските.
Тук той се беше нарисувал като св. Вартоломей, хванал одраната си кожа, може би едно недотам тънко възражение срещу тогавашните критици на неговата работа.
- Предполагам, че си бил тук и преди - обади се Донати, а звучният му глас отекна в празния храм.
- Само веднъж - отговори Габриел след миг. - Беше през есента на 1972 г., дълго преди реставрацията. Представях се за германски студент, пътуващ из Европа. Дойдох тук следобед и останах чак докато пазачите ме принудиха да си тръгна. На следващия ден...
Гласът му пресекна. На следващия ден, с образа на Микеланджело за края на света, все още пресен в съзнанието му, Габриел влезе във фоайето на мръсен блок на площад „Анибалиано“. Пред асансьора, с бутилка смокиново вино в едната ръка и „Хиляда и една нощ“ в другата, стоеше кльощав палестински интелектуалец на име Ваел Абдел Цвайтер. Палестинецът беше член на терористичната група „Черният септември“, подготвила Мюнхенското клане на Олимпийските игри, и заради това тайно бе осъден на смърт. Габриел помоли спокойно Цвайтер да каже името си на глас. После го простреля единайсет пъти, по веднъж за всеки израелец, убит в Мюнхен. През следващите месеци Габриел уби още петима членове на „Черният септември“ - началото на една забележителна кариера, продължила повече, отколкото той възнамеряваше. Работейки по заповед на своя покровител, легендарния супершпионин Ари Шамрон, той проведе някои от най-паметните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, изморен и съсипан, той се завърна в Рим - мястото, където започна всичко. И един от малцината хора на света, на които можеше да се довери, бе католическият свещеник Луиджи Донати.
Габриел обърна гръб на „Страшния съд“ и се вгледа по протежение на правоъгълния храм, покрай фреските на Ботичели и Перуджино, към малката тумбеста печка, където изгаряха бюлетините от папските конклави. После изрецитира:
- „Храмът, който цар Соломон съгради Господу, беше дълъг шейсет лакти, широк - двайсет, и висок - трийсет лакти.“
- Трета книга Царства - каза Донати. - Глава шеста, стих втори.
Габриел вдигна лице към тавана.
- Предците ти неслучайно са построили този доста обикновен храм с точните размери на Соломоновия храм. Но защо? Дали са искали да отдадат уважението си на своите по-стари братя, евреите? Или са заявили, че старият закон е изместен от новия закон, че древният храм е бил пренесен в Рим заедно със свещеното съдържание на Светая светих?
- Може би по малко и от двете - отговори философски Донати.
- Колко дипломатично от твоя страна, монсеньор.
- Бях обучен като йезуит. Объркването на хората е силната ни страна.
Габриел си погледна часовника.
- Доста късно сутринта е, а това място е още празно.
- Да - отвърна разсеяно Донати.
- Къде са туристите, Луиджи?
- За момента само музеите са отворени за посещение.
- Защо?
- Имаме проблем.
- Къде?
Донати се намръщи и наведе глава наляво.
Стълбите, водещи от блясъка на Сикстинската капела към най-великолепната църква в християнския свят, несъмнено са грозни. Сиво-зеленият тунел със зацапани циментови стени изведе Габриел и Донати в базиликата, недалеч от параклиса „Пиета“. В центъра на нефа, върху ясно различимата форма на човешко тяло, бе разпънат жълт брезент. Над него стояха двама мъже. Габриел ги познаваше и двамата. Единият беше полковник Алоис Мецлер, комендантът на Папската швейцарска гвардия. Другият беше Лоренцо Витале, шеф на Корпо дела Джен-дармерия, 130 членната ватиканска полиция. В предишния си живот Витале бе разследвал случаи с правителствена корупция за мощната италианска Гуардия ди Финанца. Мецлер беше пенсионер от швейцарската армия. Предшественикът му, Карл Брюнер, бе убит в терористичната атака на Ал Кайда срещу Ватикана.
Двамата вдигнаха поглед едновременно и видяха как Габриел прекосява нефа до втория най-властен човек в Римокатолическата църква. Мецлер определено беше недоволен. Той протегна ръка към Габриел със студената прецизност на швейцарски часовник и кимна веднъж в официален поздрав. На ръст и по фигура той приличаше на Донати, но бе благословен от Всемогъщия с изпъкнало, мършаво лице на хрътка. Беше облечен в тъмносив костюм, бяла риза и сребриста банкерска вратовръзка. Оредяващата му коса бе остригана като стърнище; малки очила без рамки очертаваха чифт критични сини очи. Мецлер имаше приятели в швейцарските служби за сигурност и знаеше за миналите подвизи на Габриел на родната си територия. Присъствието му в базиликата беше интригуващо. Строго погледнато, труповете във Ватикана попадаха под юрисдикцията на жандармерията, а не на швейцарската гвардия - освен, разбира се, ако не засягаха сигурността на папата. Ако случаят беше такъв, Мецлер разполагаше със свободата да си навира носа навсякъде, където поиска. Почти навсякъде, помисли си Габриел, защото зад стените имаше места, където дори на командира на дворцовата гвардия му бе забранено да влиза.