Изглеждаше на около двайсет и пет. Симпатична, макар и леко пълничка, с черна коса, прибрана на къса опашка. Беше облечена в бяла риза и черна жилетка, а на ревера си имаше табелка с името й — Лиза.
Итън застана до рецепцията и постави ръце на високия тезгях, за да запази равновесие.
— Добър вечер — каза Лиза. — Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви помогна?
Поздравът изглеждаше странен. Не заради думите, а заради начина на изговаряне. Сякаш момичето се мъчеше да каже нещо, което рядко му се случваше да изрича.
— Имате ли свободни стаи?
— Разбира се.
Лиза затрака на клавиатурата.
— Само за тази нощ ли? — попита тя.
— Да. Поне засега.
Итън погледна компютърния монитор. Беше някаква антика, все едно излязла от 80-те. Не можеше да си спомни кога за последно беше виждал подобно изкопаемо.
— Мога да ви предложа стая за непушачи без домашни любимци на втория етаж, с двойно легло.
— Идеално.
Лиза приключи с писането.
— С кредитна карта ли ще платите?
Итън се усмихна.
— Интересен въпрос.
— Така ли? В какъв смисъл?
— Преди няколко дни попаднах в автомобилна катастрофа. Един камион блъсна странично колата ми. Стана на една пресечка оттук. Може би сте я видели?
— Не, определено не съм.
— Ами току-що излязох от болницата и работата е там, че… не успях да намеря портфейла си. Нито останалите си вещи.
— О, ужасно съжалявам да го чуя.
Усмивката на Лиза като че ли изгуби мъничко от първоначалния си ентусиазъм.
— В такъв случай как смятате да платите, господин…?
— Бърк. Итън Бърк. Вижте, точно това се опитвам да ви кажа. Няма да мога да платя за стаята, докато не си получа портфейла утре сутринта. Казаха ми, че вещите ми са у шерифа. Не съм сигурен защо, но… — Той сви рамене. — Така стоят нещата.
— Хм. Разбирате ли, не ми е позволено да правя резервация без предварително заплащане или най-малкото номер на кредитна карта. Такава е политиката на хотела. В случай… разбира се, не искам да кажа, че това ще се случи, но в случай че нещо в стаята бъде счупено или се натрупат сметки…
— Разбирам. Много добре знам каква е целта на капарото. Казвам ви, че ще мога да ви платя утре сутринта.
— Дори шофьорска книжка ли нямате?
— Всичко е в портфейла ми.
Лиза прехапа долната си устна и Итън се досети какво предстои — приятно момиче, опитващо се да се направи на лошо.
— Сър… господин Бърк… боя се, че без кредитна карта, пари в брой или документ за самоличност няма да мога да ви дам стая. Бих го направила с удоволствие. Честна дума. Но просто политиката на хотела…
Тя млъкна, когато Итън се наведе над тезгяха.
— Лиза, знаете ли защо нося черен костюм?
— Не.
— Аз съм специален агент от Сикрет Сървис.
— Искате да кажете, че сте от онези момчета, които пазят президента ли?
— Това е само част от задълженията ни. Основната ни мисия е да защитаваме целостта на финансовата инфраструктура на страната.
— Значи сте на някакво разследване в Уейуърд Пайнс, така ли?
— Точно така. Тъкмо пристигнах в града, когато се случи катастрофата.
— Какво разследване?
— Не мога да обсъждам детайлите.
— Поднасяте ме, нали?
— Ако го правех, щях да извърша федерално престъпление.
— Наистина ли сте специален агент?
— Да. Освен това съм уморен и ви моля да отстъпите. Трябва ми стая за през нощта. Обещавам ви, заслужава си.
— И ще платите утре? Още сутринта?
— Още сутринта.
С ключ в ръка изкачи тежко стъпалата до втория етаж и се озова в дълъг тих коридор. На всеки шест-седем метра по стените бяха монтирани декоративни фенери, които хвърляха слаба жълта светлина върху персийските килими.
Стаята му беше в дъното, номер 226.
Отключи вратата, влезе и запали лампата.
Обзавеждането клонеше към фолк стила.
Две зле нарисувани, типично уестърн сцени.
Каубой върху мятащ се полудив кон.
Работници от ранчо, скупчени около огън.
Стаята беше задушна, без телевизор.
Със старомоден черен телефон с шайба на една от нощните масички.
Самото легло изглеждаше меко и огромно. Итън се отпусна на матрака и развърза обувките си. От вървенето без чорапи вече му бяха излезли мехури на петата. Свали сакото си, махна вратовръзката и разкопча горните три копчета на ризата си.