В чекмеджето имаше телефонен указател. Итън го извади, постави го на леглото и вдигна древния телефон.
Този път имаше сигнал.
„Слава богу“.
Странно, но домашният му номер не изникна веднага в ума му. Трябваше му известно време да си представи как се появява, когато го набираше от айфона си. Беше го правил завчера, но…
— Две… нула… шест. — Знаеше, че започва с тези три цифри — това беше кодът на Сиатъл — и ги набра пет пъти на шайбата, но винаги блокираше след шестицата.
Набра 411.
На второто позвъняване отговори оператор.
— Град и име?
— Сиатъл, Вашингтон. Итън Бърк. Б-Ъ-Р-К.
— Момент, моля. — Чу се тракане на клавиатура, последвана от дълга пауза. — Б-Ъ-Р-К ли казахте?
— Точно така.
— Сър, няма номер на такова име.
— Сигурна ли сте?
— Да.
Определено беше странно, но предвид естеството на работата му номерът вероятно не фигурираше в указателя. Като се замислеше, беше почти сигурен в това. Почти.
— Добре, благодаря.
Затвори телефона, отвори указателя и намери номера на шерифския участък.
След петото позвъняване се включи гласова поща.
— Обажда се специален агент Итън Бърк от филиала на Сикрет Сървис в Сиатъл — каза Итън след сигнала. — Както знаете, преди няколко дни попаднах в пътнотранспортно произшествие на Главната улица. Трябва да говоря с вас при първа възможност. От болницата ми съобщиха, че личните ми вещи са у вас, в това число портфейл, телефон, куфарче и оръжие. Ще мина сутринта да ги взема. Ако някой получи това съобщение, преди да дойда, моля да ми се обадите в хотел „Уейуърд Пайнс“. Отседнал съм в стая двеста двайсет и шест.
Вече беше нощ, когато Итън излезе от хотела. Краката го боляха ужасно и умираше от глад.
Кафенето към хотела беше затворено, така че тръгна на север под обсипаното със звезди небе, като мина покрай книжарница, два магазина за сувенири и адвокатска кантора.
Не беше много късно, но всичко вече беше затворено и тротоарът пустееше. Тъкмо започваше да се примирява с ужаса, че освен всичко останало няма и да вечеря, когато видя светлина на следващата пряка. Неволно ускори крачка, когато долови аромата на топла храна от отдушника на сградата.
Стигна до входа и погледна през витрината към слабо осветената кръчма на име „Биергартен“.
Сърцето му се разтопи — още беше отворено.
Влезе вътре.
Три маси бяха заети, но иначе заведението бе празно.
Настани се на високия стол на ъгъла на бара.
През летящите врати се чуваше цвърчене на месо, печено на открита скара.
Седнал в кръчмата, с ръце върху издраскания бар, Итън се почувства в покой за първи път от дни. Споменът за Сталингс и катастрофата се спотайваше наблизо и заплашваше да се натрапи, но Итън отказа да му позволи да овладее ума му. Просто вдишваше, издишваше и се опитваше да остане в настоящия момент, доколкото беше възможно.
Пет минути по-късно една висока жена с кафява коса, прибрана с китайски пръчици за ядене, бутна летящите врати и влезе зад бара.
Отиде до Итън, цялата в усмивки, и метна подложка за чаша пред него.
— К’во ще пиете?
Беше облечена в черна тениска с името на кръчмата отпред.
— Една бира ще ми дойде чудесно.
Жената взе чаша и отиде при кранчетата.
— Светла? Или тъмна?
— Случайно да имате „Гинес“?
— Намира се нещо такова.
Тя вече беше завъртяла кранчето, когато Итън се сети, че няма никакви пари.
Жената постави чашата пред него. Пяната се стичаше като крем по стъклото.
— Само пиене или искате да видите и менюто?
— И менюто, разбира се — отвърна той. — Само че ще ме убиете.
Жената се усмихна.
— Още не. Не ви познавам.
— Нямам никакви пари.
Усмивката изчезна.
— Добре, май е станало нещо.
— Мога да обясня. Видяхте ли автомобилната катастрофа на Главната преди няколко дни?
— Не.
— А да сте чували за нея?
— Не.
— Е, имаше катастрофа на няколко пресечки на юг и аз попаднах в нея. Всъщност тъкмо излязох от болницата.
— Оттам ли са тия красиви синини?
— Оттам.
— Още не мога да разбера какво общо има това с липсата на пари.