— Аз съм федерален агент.
— Въпросът си остава.
— Оказа се, че портфейлът и телефонът ми са при шерифа. Всъщност всичко е у него. Голяма досада.
— И какво, от ФБР ли сте?
— От Сикрет Сървис.
Жената се усмихна и се наведе през бара към него. Беше трудно да се каже на слабата светлина, но отблизо изглеждаше адски добре — няколко години по-млада от Итън, със скули на модел, късо тяло и дълги крака. Сигурно беше зашеметявала мъжете на двайсет и няколко, макар че и на трийсет и четири или трийсет и пет времето се беше отнесло доста добре с нея.
— Не знам дали не си мошеник и всичко това е само част от номера ти да дойдеш тук с този черен костюм и луд…
— Не ви лъжа…
Тя сложи пръст на устните му.
— Мен ако питаш, или си точно такъв, за какъвто се представяш, или си невероятен лъжец. Така де, историята си я бива, а аз обичам добрите истории. Така или иначе, ще получиш вечеря на вересия.
— Не лъжа… как се казвате?
— Бевърли.
— Аз съм Итън.
Тя стисна ръката му.
— Приятно ми е да се запознаем, Итън.
— Бевърли, утре щом си взема портфейла, ще дойда и…
— Нека позная… и ще добавиш огромен бакшиш към сметката.
— Подиграваш ми се — поклати глава Итън.
— Съжалявам.
— Ако не ми вярваш, аз…
— Току-що се запознахме — прекъсна го тя. — Когато приключиш вечерята, ще знам дали ще те видя отново или не.
— Още е рано да се каже, а? — Итън се усмихна. Като че ли щеше да я спечели.
Тя му донесе меню и той си поръча пържени картофи и чийзбургер, толкова недопечен, колкото позволяваха от Министерството на здравеопазването.
Когато Бевърли изчезна обратно в кухнята, Итън отпи от бирата си.
Хм. Нещо не беше наред. Питието беше изветряло и напълно лишено от вкус, ако не се брои леката горчивина.
Оставяше чашата си на бара, когато Бевърли се появи отново.
— Получавам безплатна вечеря, така че не ми е удобно да се оплаквам, но нещо с бирата не е наред — рече той.
— Сериозно? — Тя посочи чашата. — Може ли?
— Разбира се.
Тя взе чашата, отпи глътка и я остави, като облизваше пяната от горната си устна.
— На мен ми изглежда чудесна.
— Сериозно?
— Да.
— Не, изветряла е и… не знам… просто… няма никакъв вкус.
— Странно. Аз останах с различно впечатление. Искаш ли да опиташ друга бира?
— Не, май изобщо не трябваше да пия. Ще те помоля за чаша вода.
Тя му донесе чиста чаша и сипа вода върху леда.
Итън вдигна с две ръце горещия сандвич от чинията.
Бевърли бършеше другия край на бара, когато той я повика, като все още държеше сандвича пред устата си.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо. Засега. Ела тук.
Тя дойде и застана пред него.
— Опитът ми показва, че в около осемдесет и пет процента от случаите, когато си поръчам недопечен сандвич, както направих и сега, получавам добре опечен. Не знам защо повечето готвачи са неспособни да приготвят един хамбургер както трябва, но това е положението. И знаеш ли какво правя, когато получа препечен?
— Връщаш го? — Бевърли определено не изглеждаше развеселена.
— Именно.
— Адски трудно може да ти угоди човек, да знаеш.
— Знам — каза той и се нахвърли върху храната.
Дъвка в продължение на десетина секунди.
— Е? — попита го Бевърли.
Итън остави сандвича, преглътна, избърса пръсти с ленената кърпа и посочи чинията.
— Направо изумително.
Бевърли се разсмя и завъртя очи.
Когато омете и последната троха от чинията. Итън беше единственият клиент в заведението.
Барманката взе чинията му и се върна да му сипе още вода.
— Ще се оправиш ли, Итън? Имаш ли къде да нощуваш?
— Да, уговорих рецепционистката в хотела да ми даде стая.
— Значи и тя се е вързала на глупостите ти, а? — подсмихна се Бевърли.
— Захапа моментално въдицата.
— Е, така и така вечерята е от заведението, да ти предложа ли и десерт? Тук нямаме смъртни случаи от прекаляване с шоколад.
— Благодаря, но май ще е по-добре да тръгвам.
— Какво всъщност правиш тук? Като служебно лице, искам да кажа. Разбирам, ако не можеш да говориш…