Рязко седна в леглото, плувнал в пот и задъхан. Сърцето му биеше толкова бързо, че приличаше по-скоро на равномерно треперене в гърдите.
Нямаше представа къде се намира, докато не видя картината с каубоите около огъня.
Будилникът на нощното шкафче показа 3:17.
Включи лампата и се загледа в телефона.
„Две… нула… шест…
Две… нула… шест…“
Как така не можеше да си спомни номера на домашния си телефон? Или дори мобилния на Тереза? Как беше възможно това?
Свали крака на пода, стана и отиде до прозореца.
Погледна между щорите тихата улица долу.
Тъмни постройки.
Пусти тротоари.
„Утре ще бъда по-добре“ — помисли си той.
Ще си вземе телефона, портфейла, пистолета, куфарчето. Ще се обади на жена си и сина си. Ще звънне в Сиатъл и ще говори с началника си Хаслър. Ще се заеме с разследването, за което беше дошъл тук.
3.
Събуди се с главоболие. Слънчевите лъчи струяха в стаята през пролуките между щорите.
Обърна се и зяпна будилника.
— Мамка му.
12:21.
Беше спал до обед.
Изпълзя от леглото и докато посягаше към панталоните си, захвърлени на топка на пода, някой почука на вратата му. Всъщност, не — някой чукаше на вратата от доста време и едва сега осъзна, че далечният тътен не беше само в главата му.
— Господин Бърк! Господин Бърк!
Лиза от рецепцията викаше в коридора.
— Секунда! — извика в отговор той. Навлече панталоните и тръгна несигурно към вратата. Отключи, свали верижката и отвори. — Да?
— Стаите се освобождават до единайсет.
— Извинете, аз…
— Какво стана с „още сутринта“?
— Нямах представа…
— Още ли не сте си взели портфейла?
— Не, току-що се събуждам. Наистина ли минава дванайсет?
Вместо отговор тя само го изгледа кръвнишки.
— Веднага отивам в шерифския участък — каза той. — И веднага щом си взема…
— Искам да ми върнете ключа и да опразните стаята.
— Какво да направя?
— Да опразните стаята. Махайте се. Не ми е приятно да ме използват, господин Бърк.
— Никой не ви използва.
— Чакам.
Итън впери поглед в лицето й, търсейки нещо — мекота, пукнатини в решимостта й, но не откри нито следа от съчувствие.
— Само да се облека.
Понечи да затвори вратата, но тя постави крак на прага.
— О, значи искате да гледате? Сериозно? — Той се дръпна от вратата. — Хубаво. Наслаждавайте се на представлението.
И тя го направи. Стоеше на прага и го гледаше как завързва обувките си на бос крак, как закопчава покритата си с петна риза и се бори две мъчителни минути с вратовръзката.
Когато най-сетне облече черното си сако, Итън грабна ключа от нощната масичка и на излизане го пусна в отворената й длан.
— Ще се почувствате ужасно заради това след около два часа — обеща й той, докато вървеше по коридора към стълбището.
Влезе в аптеката на ъгъла на Главната и Шеста, взе шишенце аспирин от рафта и го занесе при касата.
— Не мога да го платя — каза, докато оставяше аспирина на тезгяха. — Но ви обещавам, че след половин час ще се върна с портфейла си. Дълга история, но главата ме боли адски и трябва да взема нещо веднага.
Облеченият в бяла престилка аптекар тъкмо изпълняваше рецепта и броеше хапчета върху пластмасов поднос. Той наведе глава и изгледа Итън над четвъртитите си очила в сребърни рамки.
— Какво по-точно искате от мен?
Аптекарят беше оплешивяващ мъж в депресиращата половина на четирийсетте. Блед. Слаб. С големи кафяви очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите като лупи лещи.
— Да ми помогнете. Аз… наистина ме боли.
— Тогава идете в болницата. Това е аптека, а не кредитна къща.
За миг картината му се размаза и усети как онова ужасно туптене отново набира сила в тила му, пращайки зашеметяваща болка надолу по гръбнака.