Погледна към самата къща.
Сигурно навремето е била приятна двуетажна постройка със стръмен покрив, веранда с люлка и каменна пътека, водеща през предния двор към входа.
Боята отдавна беше олющена. Дори от улицата се виждаше, че не е останала нито люспа от нея. Все още закрепените за рамката дъски бяха напълно побелели от слънцето, като повечето бяха гнили и на път да се разпаднат на прах. Не се виждаше нито един оцелял прозорец.
Итън извади бележката от снощи и отново погледна адреса. Почеркът беше ясен — 1 авеню, 604 — но може би Бевърли беше сбъркала номера или пък беше написала „авеню“ вместо „ул.“.
Тръгна през стигащите до кръста му бурени в предния двор. Само от време на време успяваше да различи белите камъни на пътеката през гъстата растителност.
Двете стъпала към покритата веранда изглеждаха така, сякаш са минали през мелачка за дърво. Итън ги прекрачи и стъпи на верандата, която изскърца оглушително под тежестта му.
— Бевърли?
Къщата сякаш погълна гласа му.
Итън внимателно прекоси верандата, мина през зейналия вход и отново извика името й. Чуваше шумоленето на вятъра в къщата и стоновете на дървения скелет. Направи три крачки в дневната и спря. На пода сред разпадналата се рамка на древно канапе се търкаляха ръждиви пружини. Отстрани имаше масичка за кафе, покрита с паяжини, а под тях се виждаха страниците на някакво списание, подгизнали и изгнили до неузнаваемост.
Бевърли не би могла да го прати тук дори на шега. Явно случайно беше записала погрешен…
Миризмата го накара да вдигне глава. Направи предпазлива крачка напред, като заобиколи три стърчащи от пода пирона.
Подуши въздуха.
Миризмата го блъсна с поредния порив на вятъра, който разтресе къщата. Итън инстинктивно запуши носа си. Тръгна напред, качи няколко стъпала и се озова в тесния коридор между кухнята и трапезарията, където слънчеви лъчи осветяваха масата, върху която се бе срутил покривът.
Продължи напред, като внимателно си подбираше пътя през минното поле от гнили дъски и дупки, зейнали към сутерена.
Хладилник, умивалник, печка — ръждата покриваше всяка метална повърхност като лишеи. Мястото му напомняше за старите къщи, на които се натъкваше с приятелите си през летните си експедиции в гората зад фермите. Изоставени плевни и колиби с надупчени покриви, през които минаваха слънчеви лъчи. Веднъж беше намерил петдесетгодишен вестник в едно старо писалище, обявяваш резултатите от изборите за нов президент. Искаше да го занесе у дома и да го покаже на родителите си, но хартията бе толкова трошлива, че се разпадна в ръцете му.
Не беше дишал през носа вече повече от минута, но въпреки това усещаше, че вонята се е засилила. Беше готов да се закълне, че долавя вкуса й в ъгълчетата на устата си и от самата й сила, по-голяма и от тази на амоняка, на очите му избиваха сълзи.
Отсрещният край на коридора беше по-тъмен, все още защитен от тавана, от който продължаваше да капе вода от последния дъжд, когато и да бе валял той.
Вратата в дъното беше затворена.
Итън примигна, за да махне сълзите, и посегна към дръжката, но такава нямаше.
Побутна вратата с върха на обувката си.
Изскърцаха панти.
Вратата се удари в стената и той пристъпи през прага.
Подобно на спомена от онези стари къщи, куршуми от светлина летяха през дупките в отсрещната стена, осветяваха лабиринта от паяжини и улучваха единствената мебел в помещението.
Металната рамка все още се държеше и през кашавите останки от матрака той различи пружините, навити като някакви медноглави змии.
Досега не беше чул мухите, защото се бяха събрали в устата на човека — цяла метрополия, чисто колективно бръмчене приличаше на звука на малък външен мотор.
Беше виждал и по-лоши неща на бойното поле, но никога не се бе сблъсквал с подобна воня.
Бялото лъщеше навсякъде — на китката и на глезена, които бяха закопчани за таблите на леглото. Плътта по оголения десен крак изглеждаше едва ли не като раздрана. Вътрешното устройство на лявата страна на лицето беше изложено на показ чак до корените на зъбите. Стомахът беше подут — Итън виждаше подутината под парцаливия костюм, който бе черен и едноредов.