— Да! — възкликна Белинда.
Итън отвори очи и успя да види как поставя последната си карта. Беше наредила пасианса. Тя събра тестето, размеси го и започна отново.
Минаха още пет минути.
Още десет.
Белинда приключи играта и отново размесваше тестето, когато Итън забеляза първия признак на раздразнение — потрепване на лявото му око.
Болката още се засилваше. Доколкото можеше да прецени, чакаше вече петнайсет минути. През това време телефонът не беше звъннал нито веднъж и никой не бе влязъл в сградата.
Затвори очи и преброи от шейсет до едно, като масажираше слепоочията си. Когато отвори очи, още стоеше без риза и измръзнал, Белинда все така обръщаше картите, а шерифа го нямаше никакъв.
Итън се изправи и остана на място за десетина секунди, докато световъртежът му намаля и най-сетне се увери, че може да стъпва здраво на земята. Отиде при бюрото и зачака Белинда да вдигне очи.
Тя обърна пет карти, преди да го забележи.
— Да?
— Извинете, че ви досаждам, но чакам вече близо двайсет минути.
— Днес шерифът е доста зает.
— Не се и съмнявам, но трябва да говоря незабавно с него. А сега или вдигнете телефона и му кажете, че ми е писнало да чакам, или ще отида лично в кабинета му и…
Телефонът й иззвъня.
Тя вдигна.
— Да?… Добре, разбира се. — Белинда затвори и се усмихна на Итън. — Вече можете да отидете. Кабинетът му е в края на коридора.
Итън почука под табелката с името.
— Да! — извика плътен глас от другата страна.
Итън завъртя дръжката, отвори и влезе.
Подът на кабинета беше от тъмен, силно издраскан паркет. На стената отляво беше закачена огромна глава на лос, а срещу нея имаше голямо грубо бюро. Зад бюрото стояха три древни шкафа за оръжие, пълни с карабини, пушки, пистолети и муниции, достатъчни за екзекутирането на три пъти повече хора от жителите на малкото градче.
Мъж, около десетина години по-възрастен от него, се беше разположил в кожено кресло, качил на бюрото краката си, обути в каубойски ботуши. Имаше вълниста руса коса, която сигурно щеше да побелее в рамките на следващото десетилетие, а лицето му бе покрито с няколкодневна четина.
Тъмнокафяви дочени панталони.
Риза с дълги ръкави — в ловно зелено.
Шерифската звезда сияеше на слънчевата светлина. Имаше вид на месингова, със сложни гравюри и черни букви УП в центъра.
Докато приближаваше бюрото, на Итън му се стори, че шерифът се опитва да скрие подигравателната си усмивка.
— Итън Бърк, Сикрет Сървис.
Протегна ръка над бюрото и шерифът се поколеба, сякаш водеше някакъв вътрешен дебат дали да се размърда. Накрая свали ботушите си от бюрото и се наведе напред.
— Арнолд Поуп. — Той стисна ръката му. — Сядайте, Итън.
Итън се настани на дървения стол с права облегалка.
— Как сте? — попита Поуп.
— Бил съм и по-добре.
— Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.
— Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?
— Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.
— Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?
— Щеше, ако можех да го намеря.
— Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?
Поуп кимна.
— Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.
— И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?
Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.
— Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.
— Работим по въпроса.
— Така ли?
— И още как.
— Бих искал да видя агент Сталингс.
— Тялото му е в моргата.
— А къде е моргата?
— В подземието на болницата.
Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.
— Бихте ли ми дали лист? — помоли той.
Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.