Закопча ризата си, напъха я в панталоните и продължи по улицата.
По всичко личеше, че е претърпял някаква злополука.
Може би автомобилна катастрофа. Или падане. Или пък е бил нападнат — това можеше да обясни липсата на портфейл.
Трябваше веднага да отиде в полицията.
Освен ако…
Ами ако е извършил нещо лошо? Ако е престъпник?
Възможно ли беше това?
Може би беше по-добре да изчака, да види дали няма да си спомни.
Макар че нищо в градчето не му се струваше дори смътно познато, той осъзна, че чете имената върху всяка пощенска кутия, докато се препъва по улицата. Подсъзнателно ли го правеше? Защото някъде дълбоко в себе си знае, че една от тези кутии ще носи неговото име? И че щом го види, всичко ще си дойде на мястото?
Сградите в центъра се издигаха над боровете няколко преки по-нататък и за първи път дочу шума на движещи се коли, далечни гласове, бръмчене на вентилационни системи.
Замръзна насред улицата и неволно наклони глава настрани.
Взираше се в пощенската кутия пред двуетажна викторианска къща, боядисана в червено и зелено.
По-точно не в кутията, а в името върху нея.
Сърцето му заби по-бързо, макар да не разбираше защо.
МАКЕНЗИ
— Макензи.
Името не му говореше нищо.
— Мак…
Но първата сричка му говореше. Или по-скоро предизвикваше някаква емоционална реакция.
— Мак. Мак.
Той ли беше Мак? Това ли бе името му?
— Казвам се Мак. Здрасти, аз съм Мак, приятно ми е да се запознаем.
Не.
Начинът, по който думата се оформяше в устата му, не беше естествен. Не беше като нещо негово. Ако трябваше да е честен, не му харесваше никак, защото събуждаше…
Страх.
Ама че странно. Незнайно защо, думата предизвикваше страх.
Може би някой на име Мак го е наранил?
Продължи нататък.
След още три преки стигна до ъгъла на Главната и Шеста улица, където седна на сянка на една пейка и пое бавно и внимателно дъх. Огледа улицата, отчаяно мъчейки се да открие нещо познато.
Не се виждаха магазини от търговски вериги.
Имаше аптека на отсрещния ъгъл.
И кафене до нея.
До кафенето се издигаше триетажна постройка с козирка, от която висеше табела:
ХОТЕЛ „УЕЙУЪРД ПАЙНС“
Ароматът на печено кафе го издърпа от пейката. Вдигна очи и видя заведение на име „Димящото зърно“ нагоре по улицата, което явно бе източникът.
Хм.
Предвид всичко останало, информацията не беше от най-полезните, но изведнъж го осени, че обича хубавото кафе. Умираше си за него. Още едно малко парче от пъзела, който съставляваше самоличността му.
Отиде до кафенето и отвори мрежестата врата. Заведението бе малко и старомодно; достатъчно беше само да подушиш, за да разбереш, че тук се предлага превъзходна стока. На бара отдясно имаше еспресо машини, кафемелачки, смесители, бутилки с подправки. Трите високи стола бяха заети. Покрай отсрещната стена имаше няколко канапета и столове. Рафт книги с избелели меки корици. Двама старци водеха шахматна война с фигури от различни комплекти. По стените висяха местни произведения на изкуството — серия черно-бели автопортрети на някаква жена на средна възраст, чието лице се повтаряше на всяка снимка. Единствено фокусът на обектива се променяше.
Стори му се, че когато барманката на двайсет и няколко най-сетне го забеляза, в красивите й очи се мярна ужас.
„Дали ме познава?“
Видя отражението си в огледалото зад касовия апарат и незабавно разбра какво е предизвикало отвращението й — лявата половина на лицето му беше почерняла, а окото му така се бе подуло, че беше почти затворено.
„Господи. Някой здравата ме е пребил“.
Като се изключи ужасната синина, не изглеждаше зле. Прецени, че е висок към метър и осемдесет, метър и осемдесет и пет. Къса черна коса и двудневна брада, плъзнала като сянка по долната половина на лицето му. Яко мускулесто тяло, ако можеше да се съди по сакото и опънатата по гърдите му риза. Хрумна му, че прилича на рекламен или търговски агент — вероятно с поразителен профил, когато е избръснат и излъскан.
— Какво желаете? — попита барманката.
Беше готов да убие за чаша кафе, но нямаше нито цент на свое име, каквото и да бе то.
— Добро кафе ли правите тук?