— Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.
— Какви неща?
— Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…
— Кой ви е казал, че са у мен?
— Една сестра в болницата.
— Нямам представа откъде й е хрумнало.
— Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?
— Не.
Итън зяпна Поуп през бюрото.
— Възможно ли е все още да са в колата?
— Коя кола?
Итън се опита да овладее гласа си.
— Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.
— Предполагам, че е възможно, но съм почти сигурен, че екипът за спешна помощ е взел нещата ви.
— Господи.
— Какво?
— Нищо. Мога ли да използвам телефона, преди да си тръгна? Не съм разговарял с жена си от дни.
— Аз разговарях с нея.
— Кога?
— В деня на катастрофата.
— И тя насам ли пътува?
— Нямам представа. Просто й съобщих какво се е случило.
— Освен това трябва да говоря с началника си…
— Кой е той?
— Адам Хаслър.
— Той ли ви прати тук?
— Да.
— А той ли ви инструктира да не си правите труда да ми се обадите предварително и да ми кажете, че в моя свят ще цъфнат федерални? Или това беше ваша идея?
— Ако мислите, че съм длъжен да…
— Учтивост, Итън. Учтивост. Но пък, от друга страна, вие сте федерални, така че сигурно не сте запознати с тази концепция…
— Рано или късно щях да се свържа с вас, господин Поуп. Не сме имали намерение да ви вадим от играта.
— О. Е, в такъв случай…
Итън се поколеба. Искаше му се да изясни положението, да предаде информацията, която трябва да съобщи, и да не нагнетява ненужно обстановката. Но главоболието му беше убийствено и до такава степен виждаше двойно, че шерифът пред него заплашваше да се раздели на два задника.
— Изпратиха ме тук да открия двама агенти на Сикрет Сървис.
Поуп повдигна вежди.
— Нима са изчезнали?
— От единайсет дни.
— Какво са търсили в Уейуърд Пайнс?
— Не получих подробен инструктаж за разследването им, но знам, че е във връзка с Дейвид Пилчър.
— Това име ми звучи смътно познато. Кой е той?
— Винаги фигурира в списъците на най-богатите хора в света. Един от онези милиардери отшелници. Никога не дава изявления пред пресата. Собственик е на куп биофармацевтични компании.
— И е свързан с Уейуърд Пайнс?
— Повтарям, не съм наясно. Но щом тук са дошли от Сикрет Сървис, най-вероятно става въпрос за разследване на някакво финансово престъпление. Това е всичко, което знам.
Поуп рязко стана. Итън беше забелязал, че зад бюрото седи едър мъж, но едва когато го видя изправен, си даде сметка, че шерифът гони двата метра.
— Можете да използвате телефона в заседателната зала, агент Бърк.
Итън не помръдна от мястото си.
— Още не съм свършил, шерифе.
— Заседателната зала е натам. — Поуп заобиколи бюрото си и тръгна към вратата. — И може би следващия път ще сложите риза? Просто съвет.
Към туптенето в главата на Итън се добави гняв.
— Желаете ли да разберете защо не нося риза, шерифе?
— Честно казано, не особено.
— Един от агентите, които дойдох да търся, се разлага в една къща на шест преки оттук.
Поуп спря пред вратата с гръб към Итън.
— Намерих го малко преди да дойда тук — каза Итън.
— Обяснете по-подробно.
— Снощи една барманка от „Биергартен“ ми даде адреса си, в случай че ми потрябва нещо. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Без пукнат цент. Изритаха ме от хотелската ми стая. Отидох в дома й да я помоля за някакви хапчета за главата, но адресът се оказа сгрешен или нещо подобно.
— Какъв е адресът?
— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Оказа се някаква стара изоставена къща. В развалини. Агент Евънс е бил закопчан с белезници за легло в една от стаите.
— Сигурен ли сте, че е човекът, когото търсите?
— Осемдесет процента сигурен. Разлагането е в напреднал стадий и по лицето му има множество травми, нанесени с тъп предмет.
Намръщената физиономия, която шерифът носеше от влизането на Итън в кабинета му, изчезна и чертите му като че ли се смекчиха. Той се върна при Итън и седна на празния стол до него.